СЪДБАТА КАТО ШАНС

Посвещавам тази книга на всички хора, които търсят светлината.

Торвалд Детлефсен
ПРЕДГОВОР

От няколко години интересът на широката обществе­ност към спиритуалните теми значително нарасна. Проз­рението, че смисълът на живота едва ли се изчерпва само с ядене, пиене, спане, секс и собственост започна да се раз­пространява със скоростта на огън, подпален в суха трева. Какъв обаче е смисълът? Може ли човекът изобщо някога да го намери? Трябва ли отново да се завърнем към църква­та, която изоставихме в началното си усърдие за интелек­туална експанзия? Или ще намерим отговора в източните учения и религии? Многото отворени въпроси карат човека да търси. Търсенето би могло да бъде почти по-важно от намирането. Защото търсене означава „да поставяш под съмнение”, да се отказваш от твърдо установени позиции, да станеш по-гъвкав. Търсенето отваря хората.

От няколко години авторът на настоящата книга, освен с терапевтична дейност, редовно се занимава и с провеждането на вечерни и ваканционни курсове на тема „Езотеричната психология”. Големият успех на тези курсове по­казва, че темите, разисквани в тях, могат да станат пътеводна нишка за много търсещи. Участниците в тези кур­сове, но най-вече хората, които поради заетост или поради разстоянията не можеха да посещават занятията, ме под­тикнаха да публикувам лекциите си под формата на книга. Сега пред вас са лекциите от първия семестър. Книгите имат голямото предимство на мултипликацията и затова достигат до значителен брой хора. Но книгите имат и един недостатък – много от атмосферата на контакта с ауди­торията се губи. Затова в древни времена истинското предаване на знания се е извършвало само от човек на човек.

Целта на настоящата книга е да въведе в езотеричния светоглед. Това въведение не изисква от читателя никакви предварителни познания, а очаква единствено вътрешна готовност за непреднамерено възприемане на нови и необи­чайни насоки на мислене. Задоволяването на такова очаква­не е по-трудно, отколкото обикновено се предполага. Ние всички прекалено лесно се поддаваме на склонността да се придържаме към познатото, към онова, с което сме свик­нали. Всичко ново несъзнателно предизвиква първо страх и ни мобилизира за отбрана. Така че много съждения и твър­дения в книгата ще провокират съпротивата на читателя. Никому не се удава лесно да се раздели с любимите клише­та и нагласи и да ги замени с нови възгледи. И въпреки това, ние постоянно трябва да го правим, ако искаме да пре­дотвратим застоя в развитието си. Целта на тази книга е развитието и разширяването на съзнанието.

Пожелавам си тази книга да е поне малко от помощ на възможно най-голям брой търсещи хора.

Торвалд Детлефсен

1

Езотериката-ненаучен начин за наблюдение на действителността

„Случайността е меката възглавница, върху която почиват онези, които изключват от Космоса божественото, смисленото и даващото цел на всички същества, предпочитайки празния мит, че Вселената е възникнала съвсем между другото и абсолютно от само себе си, без в това да е вложен какъвто и да било мисъл.”

Херберт Фриче

 

МИСЛЕНЕТО НА НАШИЯ ВЕК носи отпечатъка на един светоглед, който наричаме „природонау­чен”. Прилагателното „научен” е станало крите­рий, с който се опитваме да измерим верността на дадено твърдение, теория или мисъл. всички ние мислим в научни категории, дори когато се отнася до области, които по същество нямат нищо общо с науката. Така до голяма сте­пен превръщаме науката в „религия”, без да осъзнаваме на­пълно колко противоречиво е това определение.

Целта, която преследва науката, е да проникне с мисъл в действителността и, изнамирай-ки закони, да въведе ред в многообразието от проявяващи се форми. Затова се съз­дават теории, които възможно най-пълно да обхващат действителността.

Всяка теория в момента на появата си отразява състо­янието, в което се намира съзнанието на нейния създател. С процеса на изследванията продължава да се развива и със­тоянието на съзнанието и скоро предишната теория започ­ва да изглежда твърде ограничена; появява се нужда от нова, по-широка теория и т. н. Стига се до задължителната закономерност, при която с прогресиращото разширяване на човешкото съзнание всяка теория рано или късно се надживява и отстъпва място на нови открития. 3ащото  днешната истина е утрешната грешка.

Един поглед към историята на науката може по впечат­ляващ начин да потвърди това. Историята на науката е история на човешките грешки. Нямаме обаче причини да се срамуваме от този факт, защото Всеки знае, че човек се учи най-добре от грешките си. Гротескна е само абсолют­ната сигурност на всяко ново поколение, че заблудите са съ­ществували единствено в миналото. Затова и нищо не мо­же да разтърси дълбокото му убеждение, че сега е намери­ло абсолютната и окончателна истина. В това отношение фанатичната вяра в науката с лекота превъзхожда която и да било религиозна секта.

Отношението към хората, които с възгледите си пос­тавят под съмнение „общовалидната истина” на времето, също показва поразителна прилика с религиозния фанати­зъм. Една от основните човешки слабости е, че човек фик­сира мисълта си върху нещо и после до края на живота си с всички сили защитава собствената си гледна точка. Така науката само влиза в дисонанс с (подозрително) шумното подчертаване на своята обективност.

Науката започва своята работа с изследването на види­мия външен свят. За нас външният свят се проявява като материя и затова науката нагажда работния си метод към условията на материята. Това със сигурност е правилно, но остава правилно само дотогава, докато наистина се изслед­ва единствено материя. Получените резултати в най-доб­рия случай са валидни също само за материята. Тук се сблъскваме с двете основни грешки, които ни дават осно­вание да се усъмним в състоятелността на претенциите на науката, която смята себе си за единствено оторизирана да изказва мнения:

1. Работният метод на науката съзнателно е настро­ен към изискването да се изследва материята. Днес то­зи метод несъзнателно се използва и разширява дори в об­ласти, които не е задължително да имат нещо общо с ма­терията.

2. От споменатото в точка първа се вади заключение­то, че може да се борави единствено с материя и че само тя подлежи на измерване, че извън материята не може да има нищо друго.

Този омагьосан кръг може да се разкъса само, ако разбе­рем ограничеността на собствените си методи или ако приложим към нематериалната област адекватни, необи­чайни за научното мислене методи. Изглежда, че вече е вре­ме за подобна стъпка, защото навсякъде се множат гласо­вете, които не желаят повече да признават науката за единствено оторизирана да се произнася върху действителността. Основанията, оправдаващи подобна стъпка, биха могли да се потърсят и в следните въпроси:

Въпреки несъмнените й успехи в техническата област, направила ли е науката човечеството по-щастливо?

Може ли науката да помогне на човека да реши пробле­мите си?

Може ли науката да отговори на най-съкровените му въпроси, идващи от това, че „е човек”?

Вървяло ли е развитието на човешкото съзнание в крак с външните прояви на техническия прогрес?

Отговорите на тези въпроси са еднозначни и разочаро­ващи – успехи липсват.

Колкото повече помощни средства изобретява човекът, за да пести време, толкова по-малко време има. Така нарече­ната модерна медицина не може да намали заболеваемостта дори с един процент. Нека не се заблуждаваме от статистики, които доказват спад на инфекциозните заболявания или на смъртността сред кърмачетата, без обаче да споменават разпространението на кои болести е нараснало за същия пе­риод от време или какви нови болести са се появили.

Медицинските статистики имат смисъл, само ако из­числяват „заболеваемостта” като такава, а не ако се от­насят до отделни нейни форми на проява. Днес сме свиде­тели на огромно нарастване на психическите заболявания, които все още не успяваме да потиснем така успешно, както някои соматични симптоми.

Казаното дотук няма за цел критика спрямо науката. Искаме само да изясним необходимостта, както и основа­нията ни за това, по-нататък да се обръщаме към друг, понякога диаметрално противоположен на научното мис­лене метод, който определяме с понятието езотерика. До голяма степен това понятие е идентично с други опреде­ления – тайно учение, учение за мъдростта, окултизъм и т. н. Повечето асоциации, свързвани открай време с тези понятия, обаче са погрешни и задача на настоящата кни­га е стъпка по стъпка да въведе в мисловната система на езотериката.

 

Езотеричният светоглед

Науката мисли преди всичко функционално. За нас това е толкова естествено, че отначало изненадано се питаме: а как другояче бихме могли да се мислим, без фантазията да се развихри най-необуздано? Езотериката мисли съдържателно. Това значи, че по отношение на действителността тя поставя не само въпроса „как”, а и въпроса „защо”. Това „защо” е въпросът за смисъла, който представлява всъщност брънката между света на формите на проявление и човека.

Смисълът обаче може да се разкрие като истина само пред отделния човек и затова на него му е чужда всякаква публичност. В това отношение езотериката е асоциална. Науката поставя пред себе си изискването да бъде достъп­на за всеки. При достатъчно дарба всеки, стараейки се, трябва да има възможност да овладее науката. Науката  може да се препредава. Познанието – не. За съжаление често бъркаме познанието със съвсем маловажни и нецеленасочени комплекси от знания. Последните могат да се преп­редават, докато познанието никога не може да бъде резул­тат от старание. То е резултат от напълно личен, инди­видуален акт на разбиране, който е метафизичен по приро­да и с един замах игнорира всички изисквания на масата за “знание за всички”. Познанието винаги е резултат от личен  опит и не може нито да се приема, нито да се предава.

Във всичко, което приемам от другите, мога само да вярвам, но никога не мога да го знам. Колкото и добри основания да имам да вярвам или да не вярвам в нещо, това няма никакво значение. Да вярваш, значи да не знаеш. Из­числяването на вероятността също нищо не променя. От тази гледна точка естествените науки приличат на голяма религиозна общност, в която постоянно се предъвкват трохите, останали от неколцина наистина знаещи, докато това знание се промени до неузнаваемост.

В никакъв случай обаче не искаме да подценяваме вярата, защото тя е най-важната предпоставка за получаване на знание. Да вярваш, означава да смяташ, че нещо по принцип е възможно. Ако смяташ, че е невъзможно, никога не можеш да го постигнеш. Вярата и познанието са различни стъпки. Те взаимно се обуславят, но всяка от тях си има собстве­ни основания, така че двете не бива да се смесват.

Така, както познанието винаги е било кауза на отделен човек, така и езотериката е кауза на малцина. Малцината, тръгнали по тясната пътека на разбирането, за да станат знаещи, образуват т.нар. езотеричен, вътрешен кръг (от гръцки: езотерос = вътрешен). Този малък вътрешен кръг е заобиколен от значително по-големия екзотеричен, външен кръг (от гръцки: ексотерос = външен). По-нататък, когато стигнем до закона за полярността, ще видим, че тези кръ­гове взаимно се обуславят и че всеки от тях дължи същес­твуването си на другия полюс.

Оттук следва, че езотеричният кръг няма мисионерска цел спрямо света. Истинската езотерика действа скрито и прави повече усилия да забулва съществуването си, откол­кото да се впуска в лов за нови членове. Затова, ако някое обединение или сдружение се стреми да се разрасне и да уве­личи членовете си, това е безспорен знак, че не става дума за истински езотерично обединение, макар името и рекла­мата да твърдят обратното.

Пазенето в тайна при езотериката няма нищо общо с притворството, а се получава от само себе си. Езотеричните учения сами се пазят в тайна, без външна помощ. Даден човек може да прозре определено знание и да го оползотвори за себе си, само ако нивото на съзнанието му е по някакъв на­чин адекватно на нивото на това знание. Човек, който не е учил физика, не може да разбере значението на една физическа формула. За него тази формула не значи нищо, дори когато за физиката тя е от епохално значение. Формулата сама пази тайната от непосветените. Затова и не е необходимо да се крие. Едва когато онзи, който я е видял, усвои добре физиката, тази формула може да му помогне да направи огромна крачка напред в познанието си. Същото се отнася и за езотеричното знание или за така наречените тайни учения.

В закодирана форма езотеричното знание е достъпно за всеки, но незнаещите не могат да го разпознаят. Тълпата не познава стойността на символите и затова ги смята за безполезна глупост. За да можем да виждаме, трябва първо да се научим на това („И светлината в мрака свети, а мракът я не обзе” (Йоан, глава 1).

Ако аз не мога да разчитам нотите, това не ми дава право да искам от композиторите да бъдат така любезни да пишат музика с букви или цифри, та да ги чета. По-скоро трябва да реша дали да си направя труда да науча ноти­те или завинаги да се откажа от задълбочено разбиране на музиката. Същото се отнася и за езотериката. Не е зада­ча на знаещите да се приспособяват с незнаещите. Те трябва само да са готови да помогнат на онези, които са ги по­молили за тази помощ. „Помолете и ще ви се даде, почукайте и ще ви се отвори.”

Сравненията, които посочихме, имат за цел да покажат, че езотериката, не е област от знанието като много дру­ги, които биха могли да се усвоят със старание. Езотериката не е сборно понятие за някакви данни, факти и фор­мули, които просто трябва да се наизустят, за да ги ползва човек.

Езотериката е път или пътека. Всеки път води към някаква цел. Да вземем за конкретен пример пътя, който во­ди от Мюнхен за Виена. Можем точно да проследим този път на картата, да пресметнем километрите, да се осве­домим в справочници за населените места, които се нами­рат по него, да видим снимки, направени от други, които вече са минали по него, да обсъдим всички подробности и така нататък.

Тези занимания с пътя „Мюнхен-Виена” може и да са много привлекателни и интересни, но с тях не можем да постигнем целта на пътуването – Виена. Ако наистина ис­каме да стигнем до Виена, трябва да тръгнем на път, да минем по този път, да се придвижим. Всички предварител­ни проучвания и информации могат да се окажат полезни, но никакви теории не могат да заменят изминаването на пътя. Този пример би трябвало да прави ясна разликата между простото трупане на факти и езотериката като път. Езотериката води към цел, която може да бъде пос­тигната, само ако човек се отправи на път.

Това е най-честата причина за грешките на онези, кои­то шумно защитават езотеричния светоглед, но не правят и стъпка по този път. Да вървиш по пътя, значи незабав­но да превръщаш в реалност всички, макар и най-малки зна­ния, значи постоянно да променяш собствения си живот и преживявания, отношението си, да си винаги различен, ви­наги нов. С една дума, езотерика значи развитие.

Тази необходима реализация аз наричам ангажираност на езотеричното учение, функционалните науки не ангажират занимаващия се с тях. Един химик може да направи сенза­ционно откритие и въпреки това да продължава да бие же­на си, да води процес срещу брат си, да ругае обществото и т. н. Животът и поведението му остават напълно неп­роменени след химическото му откритие.

Съвсем различно стоят нещата дори при най-малкото езотерично „откритие”. То има директно влияние върху всички области на съществуването, тласка към друга нагласа към света, моментално прави старите навици невъзможни. Ако някой вникне в астрологията например, той никога повече ня­ма да търси виновните във външния свят, няма да води про­цеси и т. н. (Тук трябва да подчертаем, че практикуването на астрологията и разбирането на астрологията са две съвсем различни неща. За съжаление, те рядко се срещат заедно.)

Тази ангажираност винаги е била причината, поради ко­ято екзотеричният външен свят така страстно се съпротивлява на проникването на езотерични истини в него. За­щото, макар и несъзнателно, тежестта на ангажимента се усеща много ясно. Хората са готови да приемат всяко ново откритие, стига то да е функционално и следователно да няма ангажиращи последствия.

От известно време се правят опити конфликтът да бъ­де преодолян с един трик. Този трик се нарича парапсихоло­гия. Привържениците й се опитват да смекчат предизвика­телствата на езотеричния светоглед чрез стерилната ме­тодика на науката. Какви ли не важни изчисления пълнят ар­хивите, но – слава Богу, те не могат да променят човека. Парапсихологията е лъжовна и страхлива, защото тя нито има смелостта на чисто материалистичната наука просто да загърби всички нематериални феномени, нито е готова да се задоволи само със собствените си открития и да си по­несе последствията. Парапсихологията непрекъснато души и разисква върху „надушеното”, но никога не смее да ухапе. Иронията на съдбата има грижата всеки сам да произнася собствената си присъда. Определението парапсихология, ко­ето тя сама си е избрала (от гръцки: пара = покрай, набли­зо), показва, че тя се разминава с психиката.

 

Езотериката като път

След като достатъчно ясно се разграничихме както от науката, така и от парапсихологията, можем да се обърнем към пътя на езотериката. Целта на този път е съвършенс­твото на човека, мъдростта, преодоляването на полярност­та, единението с Бога, unio mystica, химическата сватба, кос­мическото съзнание. Всички тези понятия са опити да се опише крайната цел на човешкия път. Сега тези понятия може би звучат като голи фрази, но се надявам, че по-нататъш­ните ни занимания ще ги изпълват с все повече съдържание.

За да постигнем целта, е необходимо да опознаем езотеричните закони на Вселената и да се научим да ги разбираме. Напредването в знанията и промяната у човека трябва да вървят ръка за ръка. Човекът трябва да става по-съзна­телен, за да може все по-ясно да разбира истинската си за­дача и цел. По един такъв път средствата за ориентация са много необходими. Необходими са табели и знаци, които да дават информация по кръстопътищата накъде продължава верният път. Подобни помощни средства са езотеричните техники и дисциплини. Има ги в изобилие. Ще споменем са­мо най-важните: астрология, кабала, таро, алхимия, магия, йога, медитация, И Дзин. Всички тези дисциплини не са са­моцел, а помощни средства за ориентация, знаци по пътя.

Опасно е, ако хората бъркат пътепоказателите със са­мия път. Често срещаме чисти астролози, чисти кабалисти и какви ли не още специалисти, които вярват, че в сво­ята специфична област са открили ключа към света. За съжаление, тези хора са спрели край някой пътепоказател, който им е станал любим, и сами на себе си си пречат да продължат по-нататък. Езотеричните дисциплини трябва да освобождават човека от старите му вкоренени предста­ви, само че те твърде често се използват за създаването на нови. Можеш да смяташ, че си напреднал, а всъщност само да си сменил предмета на пристрастията.

Тук искам да добавя няколко думи за източните и западни­те техники. Всяко езотерично развитие завършва с разбира­нето на истината. Има само една истина. Тя е независима от време, култура и религия. В различните времена и култури ме­тодите за достигане до тази истина са се оформяли по раз­личен начин, но всички те са еднакво добри и полезни като по­мощни средства. Във всеки случай, човек е по-близо до систе­мите и символите на собствената си култура. Значително по-трудно и обикновено по-продължително е, когато западни­ят човек изминава пътя с помощните средства на Изтока.

Споменавам това, защото в момента заниманията с из­точни езотерични системи и религии са се превърнали в мо­да, която пречи на много хора да забележат, че ние на За­пад разполагаме също с богат избор от езотерични системи. Те имат предимството, че са по-добре пригодени към нашето мислене и нашите житейски навици.

Това е единствената причина, поради която във всички­те си трудове се позовавам почти изключително на чети­рите основни стълба на западната езотерика. Те са: астро­логия, кабала, алхимия и магия. Тези системи често се опре­делят като първоразредни науки, от които едва с течение на времето са се разбили науките от втори ранг (астроно­мия, химия и така нататък).

Езотериката е стара колкото човечеството. Винаги я е имало и винаги ще я има. От самото начало тя съхранява сбора от знания за Вселената, които са достъпни за човека. Нейните уроци не зависят от времето, те никога не биват коригирани, никога не се модернизират, никога не остаряват.

Нашата модерна наука не разбира, че цялото знание е винаги тук. Тя живее с илюзията, че с всяко ново откритие се приближаваме все по-близо до истината и че е само въп­рос на време, докато узнаем „всичко”.

От езотерична гледна точка нещата стоят по точно обратния начин. Знанието си е винаги тук, само че отдел­ният човек трябва да се развива, стремейки се към него, за да може да го познае. Илюстрирано с пример, това ще ре­че: творбите на Омир са написани отдавна, но всяко дете едва чрез обучението си в училище полека-лека се развива дотам, че да може да ги чете и разбира. За детето не е важно дали други преди него и колцина са чели Омир. То че­те за първи път в живота си Омир, когото са чели и преди няколко хиляди години.

Херметическата философия

Ако сравним действителността с кръг, то науката разделя кръга от периферията му навътре на множество сегменти, т. е. на специализирани дисциплини (медицина, физика, химия, биология и така нататък). Чрез изследването на тези специални области хората се надяват, че един ден ще се срещнат в центъра на Кръга. За съжаление обаче тази цел се отдалечава на все по-недостижимо разстояние, защото високата степен на специализация прави все по-трудно интердисциплинарното разбиране.

Езотеричните занимания започват не в периферията, а в центъра на кръга. Езотериката проучва универсалните закономерности. Веднъж разбрали ги, на нас ни остава само да ги проектираме върху различните сегменти на кръга, върху различните специални области. Това знание превъзхожда знанието на специалиста, защото то се отнася за всички останали области и може адекватно да подреди всички специалности в действителността.

Езотеричното мислене следва един основен принцип. Неговата езикова формулировка ни връща към родоначалника на езотериката Хермес Трисмегист[1]. Кръстена на не­го, езотериката се нарича още „херметическа философия”. Хермес Трисмегист, „трикратно Великият Хермес” е бил жрец и посветен в древен Египет. Подробностите от би­ографията му обаче се губят в мрака на историята. Той е събрал квинтесенцията на мъдростта в петнайсет тези, написани върху плоча от зелен ориенталски корунд. Плоча­та, която отдавна е изчезнала, влиза в историята под името „Тabula smaragdina”. Ето и нейният текст.

Табула смарагдина на Хермес Трисмегист

1.  Истинско означава без лъжа, със сигурност и най-искрено.

2.  Онова, което е долу, е същото като онова, което е го­ре. И онова, което е горе, е същото като онова, което е долу, за да се осъществят чудесата на едно-единствено нещо.

3.  И еднакви, като създадени от единствения Бог, са всички неща, дошли от представата на едно-единствено не­що. Значи, от това единствено нещо са родени всички неща, по негово подобие.

4.  Бащата на това нещо е Слънцето, майката е Луната.

5.  Вятърът го е износил в утробата си.

6.  Кърмачката на това нещо е Земята.

7.  Навсякъде до това единствено нещо е бащата на цяло­то съвършенство на света.

8.  Енергията на същото това нещо е съвсем цялостна, както когато е било превърнато в земя.

9.  Трябва да разделиш земята от огъня, тънкото от дебе­лото, много нежно и с голямо разбиране.

10. То се издига от земята към небето и се връща отново към земята и приема силата на горните неща и на дол­ните неща.

11. Тогава ще имаш красотата на целия свят. Всяко неразби­ране ще отстъпи пред теб. Това единствено нещо е най-силната сила от всички сили, защото то може да преодо­лее всички неясноти и да проникне във всяка твърдост.

12. По този начин е създаден светът.

13. Ще се появят прерасни подобия, чиято същност е опи­сана тук.

14. Името ми е Хермес Трисмегист, защото аз съм този, който притежава трите части на мъдростта на целия свят.

15. Каквото казах за делото на слънцата, в него не липсва нищо, напълно съвършено е.

Знам, че на пръв поглед този текст изглежда напълно непроницаем за модерния човек. Но причината не е текстът, а нашето разбиране. В тези петнайсет тези е събра­но цялото знание, което някога е било достъпно за човека. Текстът описва създаването на нашата Вселена и заедно с това и изнамирането на алхимическия камък на мъдреците. За онзи, който разбере целия текст, всички библиотеки ще станат излишни, защото той ще притежава цялата мъд­рост – „В него не липсва нищо, напълно съвършено е”.

Подобни твърдения могат да се изтълкуват като фантасмагории и да дадат достатъчно основание на някой на това място да скъса окончателно с интереса си към езотериката. Който обаче си направи труда да се зарови по-дълбоко в изучаването на херметическия език и символика, един ден сам ще проумее значението на този текст.

 

Законът на аналогията: каквото горе, такова и долу

Засега временно ни интересува само втората теза: „Онова, което е долу, е същото като онова, което е горе. И онова, което е горе, е същото като онова, което е долу, за да се осъществят чудесата на едно-единствено нещо.” Тези думи, които най-често за краткост се цитират с „Каквото горе, такова и долу”, са ключът към херметическата философия. Зад тях стои предположението, че навсякъде във Вселената, и горе, и долу „и на небето, и на земя­та”, в макрокосмоса и в микрокосмоса, на всички нива на формите на проявление действат едни и същи закони.

В обсега на нашите възприятия ние можем да разпозна­ваме само отрязъци от дадена последователност. Виждаме само малка част от спектъра на светлината, чуваме само честоти, които лежат в определена област. Някои живот­ни могат да възприемат звуци и цветове, които без технически средства са недостъпни за човека. Същото е и със си­лата на въображението. Можем да си представяме неща са­мо от средно голяма величина. Ако нещо е много малко или пък много голямо, често пъти можем да го изразим с форму­ли, но не можем да си го представим като нещо конкретно.

Така например, днес знаем, че един къс желязо се състои почти само от междинни пространства, около които кръжат атомни частици. Съотнесени, разстоянията между твърдите частици отговарят на разстоянията между пла­нетите в нашата слънчева система. Обаче колкото и доб­ре да знаем това, много трудно можем да си го представим, когато погледът ни спре върху някой масивен къс желязо.

Също както един вирус като самостоятелен организъм е твърде малък, за да си го представим, така и разстояни­ето от десет милиона светлинни години е твърде голямо за нашите представи. В разбирането си ние зависим от ед­на „средна”, съобразена с нас, хората, скала на стойности­те. Всичко, което излиза извън нея, е достъпно за нас или само с помощта на технически средства, или изобщо е не­достъпно.

Тук идва на помощ гениалният ключ „каквото горе, та­кова и долу”. Това изречение ни позволява да ограничим наб­люденията си и изследванията на закономерностите до дос­тъпни за нас области, за да пренесем после натрупания опит по аналогия и върху недостъпните нива. Аналогично­то мислене дава възможност на човека да се научи да разбира цялата Вселена без граници, Мисленето в аналогии не е причинно-следствено мислене и затова изглежда необичай­но за нашето време. По-нататък ще се занимаем още веднъж конкретно с приложението на този метод, използвай­ки примера на астрологията.

Аналогията „каквото горе, такова и долу” е оправдана само тогава, когато сме готови да признаем Вселената в нейната цялост за космос (от гръцки космос = ред). Всеки космос обаче се управлява от закони и в него няма никакво място за случайности.

Случайността като нещо непредвидимо и неподлежащо на закономерности би превърнала Космоса в хаос. Ако кон­струираме компютър, той сам по себе си ще бъде малък космос. Той е създаден по силата на закономерности и фун­кционирането му зависи от спазването на тези закономер­ности. Ако в него произволно вградим няколко транзисто­ра, кондензатор и реостат, които не отговарят на закономерностите на монтажната му схема, тези представите­ли на случайността ще превърнат целия Космос в хаос и компютърът вече няма да работи смислено. Същото важи и за нашия свят. Още при първото случайно събитие наши­ят свят би престанал да съществува.

Науката също се уповава най-често на закономерностите в природата, но заедно с това не се страхува да се ангажира с понятието случайност. Ако пуснем камък от оп­ределена височина, този камък не пада надолу случайно, а закономерно. Ако при падането си този камък удари по глава­та господин Х, то господин Х също ще е ударен от камък не случайно, а закономерно. Не са случайни нито фактът, че върху главата на господин Х е паднал камък, нито времето, когато това се е случило. Човек не се разболява случайно, не го блъска кола случайно, не се ражда случайно от бедни или от богати родители и така нататък.

Още веднъж: Няма случайност. Зад всяко събитие стои някакъв закон. Не винаги може  да го разпознаем веднага. Но това не ни дава право да отричаме съществуването му. Камъните закономерно са падали надолу и във времената, когато хората още не са били открили закона за гравита­цията.

Ирония на съдбата е, че именно професионалните защит­ници на случайността – статистиците, не се лишават от удоволствието собственоръчно и методично, с възможно най-голяма точност да доказват несъстоятелността на понятието си за случайност. Статистикът смята, че, ако хвърли зарче, то съвсем случайно пада на цифрата 3, на 5 или на някоя друга. Ако обаче човек продължително хвърля зарове, сумата от всички числа ще даде закономерна крива, наречена нормално разпределение. Какво чудо ни се разкрива тук! Сумирането на отделни незакономерни случки дава закономерност. Закономерната траектория, по която пада дадено тяло, също не се състои от случайни отделни отсечки. Ако статистиците имаха право, трябваше да е вярна мисълта: Колкото по-често човек бърка сметката, толкова по-верен е резултатът. Подобна е логиката на дарвинистите, които се опитват да обяснят еволюцията със сумирането на генни грешки.

Закономерността на нормалното разпределение на едно голямо число говори от само себе си, че това разпределение се гради от отделни закономерни събития. В най-добрия случай можем да кажем, че падането на зарчето като от­делно събитие е твърде малко, за да възприемем веднага закономерната му детерминираност и че затова на нас, хо­рата, ни е необходима определена минимална величина на събитието.

Наблюдението на този свят ни кара да говорим за Кос­мос и да изключваме каквато и да било случайност. Между другото, още от думата „случайност” си личи, че първоначално тя е имала друг смисъл. Защото тя указва онова, ко­ето закономерно се случва на човек. Ако Космосът обаче представлява подредена цялост, то значи, че навсякъде ца­ри една и съща закономерност – и в големите, и в малките неща, и горе, и долу.

Тази аналогия е дала основания на Парацелз да приравни човека като микрокосмос с макрокосмоса. Човекът е точ­но копие на макрокосмическата вселена. Вън не можем да открием нищо, което не откриваме като аналогия и в човека. И обратното. Затова в храма в Делфи пише: “Познай себе си, за да познаеш Бога”.

 

Тяло, душа и дух

Ако се вгледаме по-внимателно в микрокосмоса Човек, първо виждаме тялото му. При живия човек тялото се раз­личава от простия сбор на съответните химически вещества, които го съставят, по това, че те всички се подчиня­ват на обща идея и служат на единната концепция „човек”.

Това съвсем не е нещо, разбиращо се от само себе си. Много по-саморазбиращо се е онова, което наблюдаваме при разлагането на труп: Всички отделни химически съставки следват собствените си закономерности („своята собстве­на воля”) и не се подчиняват на обединяваща концепция. Щом обаче при живия човек не е така, значи в него дейст­ва някаква инстанция, която има властта да координира материалното разнообразие. Тази инстанция трябва да е типична за живите хора, тъй като не откриваме действи­ето и у мъртвите.

Както е известно, когато човек умира на материално ниво, не изчезва нищо. Оттук следва, че природата на инс­танцията, която търсим, не е материална. Което, между другото, и не се очаква, защото, ако основна характерис­тика на тази инстанция е способността й да координира материята, самата тя трудно би могла да се състои също от материя.

Всеки знае от опит, че при смъртта на човека негово­то съзнание и живот изчезват. Близко е до ума, че инстан­цията, която се опитваме да открием, е идентична с едно от двете понятия. Но какво е съзнание? Човек осъзнава сам себе си. От раждането до смъртта си той се изживява като съществуващ, възприемащ индивид. Съзнанието об­разува последователност, която тялото, което постоянно изгражда и разгражда клетки, не притежава.

Едно друго, по-старо понятие се нарича душа. Душата е съзнание, индивидуалност. Тя е онази инстанция, която обе­динява в едно цяло многообразните материални съставки на тялото и ги координира. Душата е самостоятелна инстан­ция, която качествено се отличава от материалното тяло.

За съжаление модерната психология не познава душата. Макар че много обича да се перчи със специализираната си терминология, която създава впечатлението, че притежава знания за душата, дори за нейните дълбинни пластове, в действителност до ден-днешен психологията ни най-малко не е успяла да се докосне до човешката душа.

Психологията изследва „психическото” у човека. Това обаче не е душата, а е продукт на същата тази наука, вид елиминиране. От объркването на двете понятия психологи­ята стига до твърдението, че душевните функции на чове­ка са продукт на мозъка и на една безупречна нервна систе­ма. От това тя прави извода, че със загубата на тези ма­териални предпоставки престава да съществува и „душа­та”. Понятийната и мисловна немарливост на нашата на­ука често прави почти невъзможна задачата отново да се сложи някакъв ред.

1. Когато говорим за душа или съзнание, имаме предвид самостоятелна, нематериална инстанция, която нито е продукт на материята (като мозъка, централната нервна система и други), нито по някакъв начин зависи от нея. Ре­лигиите, посветените и окултистите са знаели за тази ду­ша, откакто свят светува. Както са знаели, че тя надживява смъртта на тялото. Въпреки това нашата общест­веност и нашата наука очевидно гледат на публикуването на разкази на клинично мъртви и после реанимирани хора (направено от изследователи като американския доктор Муди и други) като на сензационна изненада. Тези хора до един разказват, как „само са напуснали тялото си и са продължили да присъстват в помещението, невидими за други­те”, как са „могли да виждат, чуват и възприемат всичко”.

2. Психиката или душата в психологията (включително и т. нар. дълбинна психология) не е идентична с описаното по-горе понятие. Тя просто го елиминира. В психологията ду­шата е място на нагоните, страховете, конфликтите и комплексите, сборно понятие за душевните въздействия, ко­ето обаче никога не се доближава до самия действащ фак­тор. Предполага се, че този действащ фактор е в мозъка и централната нервна система. На това място обаче наука­та удря в камък. Кой подтиква мозъка и нервната система към работа? Както е известно, материята винаги се нуждае от информация, за да се задейства. Но информацията е нематериална. По-нататък в отделна глава ще обясним по-подробно разликата между информация и информационен но­сител. Тук само предварително споменаваме това, за да пре­дотвратим търсенето на информация в гените, например.

В заключение само ще споменем, че навсякъде, където в природата текат индивидуални процеси, винаги е необходи­ма информация, а това значи съзнание или душа. Всяко жи­вотно, всяко растение, всеки човек има душа. В областта на Земята душата се нуждае от материален носител, кой­то обаче е от фина материя. Затова в окултните кръгове се говори за така нареченото астрално тяло.

Струва си да споменем последните резултати от изс­ледванията на американеца Харолд Саксън Бър, професор в Йейлския университет. С помощта на различна техника Бър изследва електрическите полета, които заобикалят да­ден жив организъм. Така например, около едно семе той открива поле във формата на зряло, пораснало растение, а около жабешко яйце може да докаже, че съществува поле във формата на тяло на възрастна жаба.

Оттук той прави заключението, че всички живи същества притежават такива електромагнитни полета. В тези невидими, но измерими пространствени образи всяка нова клетка заема определено място. Подобни експериментални резултати потвърждават езотеричното твърдение, че всички живи същества се развиват в предварително зададе­на форма.

Но ние не можем да приемем тези електромагнитни по­лета за душа. По-скоро те са материалният корелат на астралното тяло. Едно такова объркване е довело до мнени­ето, че в т. нар. кирлианова фотография се вижда астралното тяло. Кирлиановата фотография обаче показва само взаимодействията между енергийните еманации на организ­ма и едно поле с високо напрежение.

След като се опитахме да разясним донякъде понятията тяло и душа, остава ни още едно много важно понятие – а именно понятието „Живот”. Животът в никакъв случай не може да е идентичен със съзнанието. Защото дори на езиково ниво се прави разлика между безсъзнание и смърт. Живо­тът не може също да се състои от материя – само въздейс­твията от него стават видими вътре в материята. Живо­тът със сигурност е най-голямата тайна за човека.

Ако науката не познава душата, то тя е дваж по дале­че от разбирането за живота. Тя се занимава само с него­вите материални въздействия, но не познава самия живот. Човекът не може да го създаде и не може да го унищожи. Животът е качество, което е напълно независимо от човешка намеса.

Всеки поне е чувал за класическото деление на три – тя­ло, душа и дух. Херметическата философия учи, че духът е животът. Животът (духът) за разлика от душата е безли­чен, анонимен. Има само един дух, един живот. Човек може да участва в него, да остави духът да действа чрез него. И тогава живее. Когато завърши „земния си живот”, тази връзка само се разпада, но в никакъв случай не се разрушава нещо в самия живот. Има само един дух и затова животът в нас е представител, част от това единство. Той е „божес­твената искра”, която всяко живо същество притежава.

Човекът, като всеки природен продукт, се състои от триединството душа, тяло и дух. Самия себе си той възп­риема като единство и нарича това единство „аз”. Ако се вгледаме по-внимателно, забелязваме, че дори само телесно­то единство „човек” може да се подраздели на други „един­ства”. Например, на органи. Отделният орган също е инди­видуално единство. Иначе нямаше да можем да различаваме сърце от черен дроб. Но тази функционална индивидуалност предполага, че всеки орган има свое индивидуално съзнание. Тази мисъл може да звучи необичайно, защото ние припис­ваме съзнание единствено на себе си. Повечето хора са го­тови да предположат съзнание и у кучето си, въпреки че съзнанието на едно куче безспорно е съвсем различно от това на един човек. С още по-голяма съпротива ще се сблъскаме, ако припишем съзнание на някоя муха, макар че изниква въпросът, какво ни дава основание да прокарваме подоб­ни разделителни линии. Всичко, което живеейки се развива и показва индивидуалност, притежава съзнание. Дори и то­гава, когато на нас, с нашето съзнание ни е трудно да про­никнем в съзнанието на съвсем различни форми на живот.

За добро или за лошо, трябва да признаем съзнание и на нашите органи. Черният дроб също възприема себе си като затворено единство и индивидуалност. Негова задача е един­ствено и само да изпълнява закономерната си функция на че­рен дроб, защото иначе индивидуалността човек, на която се подчинява и в която е интегриран, би се почувствала зле.

Ако анализираме по-нататък индивида черен дроб, ще се сблъскаме с нови единства, наречени клетки. Клетката съ­що е индивидуалност. Тя живее, може да се размножава, сле­дователно без съмнение притежава и съзнание, чувства се­бе си като „аз съм”. Нейната задача е да бъде изцяло „клет­ка от черен дроб”.

Ако тя обаче няма желание за това и открие у себе си личен подтик към свобода, ще се превърне в ракова клет­ка, защото напуска по-висшия ред. Човекът, който прите­жава такива, напускащи реда клетки, обикновено не ги при­ветства с новопридобитата им свобода, а прави каквото може, за да ги елиминира и да запази собственото си съществуване.

Така, както клетката като индивид е част от по-голе­мия индивид орган, а органът е само част от индивида човек, така и човекът е част от едно по-голямо единство. Човекът е само клетка в един организъм, който наричаме планетата Земя. Както всички планети, така и Земята има своя индивидуална интелигентност и притежава не са­мо тяло, но и съзнание. Ако не беше така, нямаше да оби­таваме една цялостна планета, а планета-труп. Точно как­то се разпада тялото на мъртъв човек, така се разпада и тялото на една мъртва планета, което откриваме напри­мер в пояса от астероиди.

Трябва най-после да свикнем да възприемаме и други фор­ми на проявление. Всяко тяло, било то камък, растение или животно, притежава също душа и дух. В противен случай пред нас е само един труп, който много бързо ще загуби формата си. Планетите също са органи на едно по-голямо живо същество, на Слънчевата система и т. н. Ако чове­кът малко се замисли над този ред, скоро ще осъзнае, че той като клетка има задачата само да изпълнява служба­та, която му е отредена в цялото. Трябва да положи уси­лие да бъде колкото е възможно по-полезна клетка – също­то, което и той очаква от своите клетки, за да не се пре­върне в раковия тумор на света. Ако дръзко напусне реда, за да опита от криворазбраната свобода, то нека не се учудва, ако бъде елиминиран. Защото:

Каквото долу, такова и горе.

2

Хипнозата – карикатура на действителността

Само онзи, който добре знае колко трудно е събуждането, може да разбере, че за него е необходим дълъг  и тежък  труд.

Г. ГУРДЖИЕВ

 

ТЕМАТА ХИПНОЗА не е непременно част от езотериката. Ако въпреки това тук се занимаваме с нея, то е по следните причини:

1.  Хипнозата привлича силно всички заинтересувани от окултизма хора.

2. Сред обществеността отново нараства популярността на хипнозата като много резултатно „лечебно средство” и често пъти, без всякакъв свян, на хипнотичната тера­пия се приписват езотерични черти.

3. Ако феномените на хипнозата се използват като „срав­нение”, то действително по аналогия могат да се напра­вят важни изводи за действителността.

4. И накрая, но не на последно място, първия си досег с реинкарнацията аз направих с помощта на хипнотично индуцираната регресия. Фактът, че в първия експеримен­тален стадий работих с хипноза, доби такава изкривена популярност, че името ми и до днес е силно свързано с темата хипноза, макар че от години изобщо не съм из­ползвал хипноза при реинкарнационната терапия.

Съществува обемиста литература по въпросите на та­ка наречената „научно-медицинска” хипноза. Във всички кни­ги, без изключение, още от първите глави научаваме, че ис­торията на хипнозата започва около 1775 г. По онова вре­ме във Виена е живял лекар на име Фридрих Антон Месмер. Този лекар се е опитвал да лекува болести и да облекчава болки чрез налагането на железни магнити. Идеята обаче е прастара. Откриваме я при Парацелз и дори още в Библия­та (вж. „Махра” от д-р Щарк).

Един ден Месмер, който постигнал добри успехи с маг­нитния метод, решава да използва вместо Железния маг­нит човешката ръка. Понеже и методът на лечение чрез ръка се оказва успешен, Месмер прави заключението, че в човека съществува сила, наподобяваща магнетизма. Той нарича това качество „анималичен магнетизъм”. Анималичен в случая означава „Жив и одушевен”. С това опреде­ление той само е искал да изрази разликата между феромагнетизма на желязото и аналогичната сила на човешка­та ръка. Често пъти се прави глупавата грешка „анима­личен магнетизъм” да се превежда с „животински магне­тизъм”.

Месмер пише обстоен труд, в който излага теоретич­ните основи на анималичния магнетизъм. Благодарение на големите си лекарски успехи той се превръща в чудото на своето време и предизвиква едновременно и обожание, и ом­раза. Принуден е да напусне Виена. Заминава за Париж, къ­дето лекува най-известните личности на тогавашния свят. Метода му наричат на негово име „месмеризъм”.

Накрая Френската академия на науките се заема с изследването на анималичния магнетизъм, за да реши око­нчателно спора, разгорял се сред обществеността по повод този нов начин на лечение. След внимателни изследвания на­учната колегия стига до заключение, че магнетичната сила, която Месмер твърди, че съществува, не може да се докаже. С това науката произнася смъртната си присъда над Месмер, който още веднъж трябва да смени местопребива­ването си. Накрая той умира беден и изоставен.

Днешната ни наука с едно съвсем не толкова неоправ­дано чувство за вина се опитва със закъснение да реаби­литира Месмер. Сега във всички учебници той е прославен като „същинския баща на хипнозата, който е имал тра­гичната участ да открие нейното чудо, но напълно пог­решно да го интерпретира като магнетизъм”. Тук наука­та за втори път разпъва Месмер на кръст. Клетият човек не е имал нищо общо с хипнозата. Не може един покойник да се изкарва родоначалник на нещо, от което той е нямал никаква представа, докато е бил жив.

Тогавашната наука не е разбрала магнетизма, днешната също продължава да не го разбира. Магнетизмът е самостоятелен метод на лечение, който и досега се практикува от т. нар. магнетици. Магнетизмът няма нищо общо с хип­нозата. Добре е, че медицината се е заела основно да про­учи трудовете на Месмер за магнетизма, за да запълни най-накрая едно старо, твърде старо бяло петно в знанието. Ще дойде и този ден, след като днес така старателно се изучават лечебните въздействия на магнитните полета, поне в отделна област да се достигне нивото на развитие на един Парацелз.

 

Откриването на хипнозата и психоанализата

След като освободихме Месмер от подозрението, че е открил хипнозата, можем да насочим вниманието си към друг човек – английския очен лекар Брейд, който през 1843 г. прави следното откритие: Ако човек в продължение на няколко минути се взира в блестящ предмет, който се на­мира малко над очите му на разстояние от около двайсет сантиметра, автоматически се задейства рефлексът на затваряне на клепачите и човекът минава в особено, подоб­но на сън състояние. Заради приликата на това достигна­то чрез фиксирането на погледа състояние със съня Брейд нарича феномена „хипноза” (от гръцки: хипнос = сън). Така че, ако непременно ни е нужен родоначалник на хипнозата, чиято история, всъщност, е много назад във вековете, то Брейд като че ли е най-подходящ.

Следващите по важност спирки в новата история на хипнозата са Нанси и Париж. В Нанси Либо и Бернхайм ра­ботят над доразвиването и изследването на хипнозата (1866 г. – 1884 г.). Те се опитват да предизвикат хипноти­чен сън чрез вербална сугестия и успяват. В центъра на те­оретичните им съждения сугестията се явява съществен фактор на хипнозата. С днешната терминология бихме говорили за психологически мотивирано въвеждане.

Горе-долу по същото време известният невролог и невропсихолог Шарко прави експерименти с хипноза в парижка­та неврологична клиника „Салпетриер”. Тъй като повечето от пациентите му са били истерици – нещо характерно за времето, на него му прави впечатление приликата между появяващите се при хипнозата явления и симптоматиката на истерията. Тогава истерията, както повечето психози, също е била смятана за непознато заболяване на мозъка, затова Шарко лесно е стигнал до идеята да търси теоретич­ното обяснение на хипнозата в определени психологически процеси на мозъка.

Като млад, неуспял лекар Зигмунд Фройд е посещавал как­то Бернхайм в Нанси, така и Шарко в Париж, за да научи от тях техниката на хипнозата. Когато се връща във Виена, Фройд не е имал кой знае какви успехи с новоусвоената хипнотична терапия, защото тя не му се удава. Вярно е, че доб­рият хипнотизатор не се нуждае от вродени свръхестестве­ни способности, но и за хипнотизирането, както и за изпъл­нението на музика например, е нужна известна дарба. Техниката на хипнозата може да се изучи подобно на техниката на свирене на пиано. Но само с техника не се става майстор.

При Бернхайм обаче Фройд е наблюдавал един експери­мент, който става изходен пункт за по-нататъшните му по-задълбочени разсъждения. Бернхайм е карал хората, с ко­ито е провеждал опитите си, да извършват в състояние на хипноза определени внушени им действия. После, чрез постхипнотична сугестия се опитвал да направи така, че след хипнозата те да не си спомнят нищо за действията си и за случилото се с тях по време на хипнозата (постхипнотична амнезия). И действително, след хипнозата разпитваните вече в будно състояние хора нямат никакъв спомен за отрязъка от време, прекаран в хипноза.

Впоследствие Бернхайм започва да упражнява все по-пълен психологически натиск върху пациентите си. Те трябвало да направят усилие и да си припомнят забравения отрязък от време.

Накрая се появяват първите откъслечни спомени и стъпка по стъпка подложените на експеримента пациенти успяват да възстановят в паметта си всичко, преживяно по време на хипнозата. Видяното в Нанси Фройд използва в своята „История на болестта на невротика”. Той предпо­лага, че в живота на душевно болния също е имало едно или повече събития, за които човекът не желае да си спомни, които е изтласкал от паметта си. След като чрез психоло­гически средства може да се премахне предизвиканото от хипнозата забравяне, по същия аналогичен начин би трябвало да е възможно отново да се извикат в съзнанието на па­циента забравените или съответно изтласкани преживява­ния. Фройд доразвива тази техника на повторно извикване в съзнанието на забравени неща, която днес ние добре поз­наваме под названието „метод на психоанализата”.

В по-късните си трудове Фройд се изказва отрицателно за хипнозата, затова разпространението на психоанализата все повече ограничава хипнотерапията. Изключение правят държавите от бившия Източен блок, където психоанализа­та не се е установила и затова хипнозата намира безспор­но място като психотерапевтичен метод.

 

Хипнозата като феномен

Хипнозата обикновено се разделя на три или четири фази:

1.  индукция на хипнотичния сън,

2.  експерименти в хипнотично състояние,

3.  събуждане от хипнозата и

4.  евентуално изпълнение на постхипнотични заповеди.

Индукцията на хипнотичния сън в повечето случаи про­тича чрез вербална сугестия на умора и сънливост. Често тези сугестии се подкрепят от призоваването на погледа в някакъв блестящ предмет, в железен гвоздей, в цветни плоскости, спирали и други подобни. Продължителността на тази първа фаза е различна и зависи от хората, с кои­то се прави опитът, и от това дали въпросната хипноза е първата в Живота им. След като веднъж е постигнато състояние на дълбока хипноза, после повтарянето на индукцията често пъти трае по-малко от минута. Затова пък индукцията при първата хипноза може да отнеме цели петнайсет минути. Постигне ли се хипнотичното състо­яние, човекът, върху когото се упражнява опитът, изпъл­нява всяка, внушена му от хипнотизатора заповед. А хипнотизаторът може да предизвика у хипнотизирания какви­то си пожелае халюцинации. Няколко примера. Ако хипно­тизаторът внушава че е непоносимо студено, хипнотизираният започва да трепери от студ с цялото си тяло. Ако след това хипнотизаторът каже, че става все по-топло и дори горещо, хипнотизираният започва така да се поти, че чак по челото му потичат капки пот. Чрез проста сугестия части от тялото могат да бъдат накарани да се вце­пенят, да останат без сила, да изгубят всякаква чувстви­телност.

Още по-голямо удивление се предизвиква у наблюдаващия, когато хипнотизаторът накара хипнотизирания да си от­вори очите. Това обаче не прекъсва хипнозата и не й пов­лиява по никакъв начин. Хипнотизираният може да вижда само онова, което се иска от него да вижда. Възможно е той да бъде накаран да вижда безлюдна гора, макар че се на­мира сред пълна с хора зала, при това широко отворил очи. Няма граници пред хипнотичния експеримент и всеки който е бил на някое представление с хипнотизатори, знае многообразието от възможности.

В допълнение трябва да споменем още два психологични експеримента: Ако в ръката на човека, с когото се експериментира, се постави монета и му се внуши, че тя е горещо желязо, не след дълго на дланта му се появява мехур от изгоряло. Ако на диабетик, привикнал към инсулинови инжекции, в състояние на хипноза му се инжектира някакъв съвсем невинен разтвор от готварска сол с внушението, че това е инсулин, нивото на кръвната му захар ще спадне за обичайното време до същата стойност, до която би спад­нало и при приемането на инсулинова инжекция. С тези два примера вече навлизаме в темата за терапевтичните възможности, с чиито предимства и недостатъци ще се зани­маем по-късно.

Тук само накратко ще обясним понятието „постхипноза”. Възможно е дадено, направено по време на хипнозата внушение да се остави да действа и след събуждането или пък, докато трае хипнозата, дадена заповед да се свърже с определен сигнал, който се дава едва след хипнозата, в буд­но състояние. По този начин всички феномени на хипноза­та могат да бъдат предизвикани и в будно състояние, ако те са зададени по време на хипноза и са свързани с опреде­лен сигнал. Ето няколко прости примера за постхипноза и сигнална хипноза:

По време на хипноза се внушава, че дясната ръка е изт­ръпнала и не може да се движи. Едновременно с това се вну­шава на хипнотизирания, че може отново да задвижи ръката си, когато чуе трикратно пляскане с ръце. После хипнотизираният се събужда. Въпреки че сега е напълно буден, той не може да движи дясната си ръка. От този плен мо­же да го освободи само уговореното пляскане три пъти с ръце.

Друг пример за по-сложна постхипнотична сугестия е следният: „Когато ви събудя, ще се чувствате напълно отпочинал и бодър. Ще бъдете съвсем буден. В момента, в който видите, че паля цигара, ще чуете, че на вратата се чука. Ще отидете до вратата, ще я отворите и за ваша огромна изненада ще установите, че пред вратата стои дя­до Коледа с един ангел. Ще ви се стори много странно, за­щото е лято. Ще предположите, че някой се е маскирал, за да си направи шега с вас. Затова ще хванете дядо Коледа за брадата и ще я дръпнете, за да проверите дали е истинска. Това, което още ще направите е, да установите с почуда, че и той, и ангелът са съвсем истински. Ще можете да говорите с него и той ще ви даде подарък. След малко дядо Коледа и ангелът ще излязат от стаята. Сега ще ви събудя и всичко ще се развие така, както ви казах. Само че в будно състояние вие вече няма да си спомняте за това, за което говорихме досега.”

Сега хипнотизаторът може да събуди хипнотизирания и той няма да помни нищо. Но когато след известно време хипнотизаторът си запали цигара, внушената на хипнотизирания история ще протече с всички подробности така, както е разказана по-горе, макар че в действителност не се вижда и не се чува нищо.

Описаната сугестия е много сложна, защото съдържа както акустични (чукане на вратата, говорене), оптически (дядо Коледа, ангел, подарък), така и тактилни (докосване, брада) халюцинации. Към тях се добавят и внушено съмне­ние и критика към случващото се, които се елиминират чрез опит („… Ще предположите, че някой се е маскирал, за да си направи шега с вас”!).

Друго важно явление може да се наблюдава най-често при постхипнотична сугестия – тенденцията към рацио­нализация. Всяка „посята” по време на хипноза задача, се изпълнява и след хипнозата, в будно състояние. Човекът, с когото се експериментира, прави нещо, защото трябва да го направи. Самият той обаче не знае защо. А ако за­дачата е нелогична, подложеният на опит човек с удивление ще наблюдава собствените си действия, докато я из­пълнява.

У хората е дълбоко вкоренено мнението, че всичко, ко­ето вършат, го вършат, понеже сами са решили така. По тази причина на въпроса, защо прави точно това или оно­ва, а не нещо друго, никой хипнотизиран не би се сетил, че просто изпълнява заповед. Напротив, той с всички сили ще се опита да намери правдоподобна и убедителна „причина”, поради която напълно доброволно е извършил въпросното действие.

 

Един модел на хипнозата

Какво е значението на тези феномени за по-нататъш­ните ни разсъждения, тепърва ще изясняваме по-подробно. Преди това обаче нека се опитаме да обясним, какво, всъщ­ност, е хипнозата и как се случват тези понякога неверо­ятни явления. В науката няма общовалидна теория за хип­нозата, а и аз нямам намерение да увеличавам дори само с една многочисления им брой. По-скоро няколко образни при­мера биха ни помогнали да разберем процеса на хипнозата.

Да си представим, че седим в театър. Представление­то още не е започнало и затова се забавляваме да наблюда­ваме какво става около нас. Вниманието ни още не е насо­чено към нещо определено, така че можем да възприемем най-разнообразни впечатления. Множеството хора, как е обзаведен театърът, как са облечени седящите около нас… Хвърляме поглед в програмата; същевременно чуваме, че настройват инструментите. Знаем, че е събота вечер и че утре е неделя и можем да спим до късно. Може би след представлението ще идем да хапнем някъде. Цял куп мисли, наблюдения, впечатления.

Светлината помръква, завесата се вдига, пиесата започва, действието ни грабва. Току-що блуждало насам-натам, вниманието все повече се концентрира върху действието на сцената и всичко наоколо ни става напълно безразлично и маловажно. Докато страдаме и се надяваме заедно с героите на сцената, преставаме да мислим за неделята и за ресто­ранта след представлението. Буквално забравяме, че около нас има и други хора; за известно време дори забравяме, че се намираме в театър. Едва когато завесата падне и свет­нат лампите в залата, отново се озоваваме „тук и сега”.

Това, което се случва в подобна ситуация, е просто концентриране на съзнанието върху нещо конкретно. При концентрацията съзнанието се стеснява до предмета на инте­реса, като всичко останало изчезва едновременно и от съз­нанието, и от възприятието (свиване на външните дразнители). Този процес се извършва ежедневно и протича непре­къснато с различна сила. Всички познават феномена, при който човек чете интересна книга и не чува, когато го ви­кат или му говорят. Същият ефект използваме, когато искаме да отвлечем вниманието на дете, което се е ударило и плаче. Просто му показваме нещо интересно. То буквал­но за секунди забравя болката, защото болката излиза от зоната на възприятието му.

Във всички тези примери се случва едно и също – съзна­нието се стеснява до една точка. Това стесняване на съз­нанието би могло да се сравни със светлинен източник, кой­то осветява сравнително голяма площ през разсейвателна леща. Ако обаче заменим разсейвателната леща със събира­телна леща, светлината се концентрира и един все по-стес­няващ се сноп осветява като с електрическо фенерче съв­сем малка точка, докато останалата част от пространс­твото потъва в мрак. Интензивността на светлината в тази единствена точка е несравнимо по-голяма от преди при разсеяното осветление. Сборната светлина не само осветява точката прекомерно силно, но може дори да пробие дупка и така да постигне ново измерение в дълбочина (сравни с лупата и с лазерния лъч).

В нашето сравнение светлината е съзнанието. През де­ня съзнанието ни прилича на разсеяната светлина. Когато се концентрираме, то се събира и „осветява” дадена точка прекалено ясно. При това може да се случи нашето съзна­ние да проникне един слой по-навътре и да навлезе в ново, несъзнавано преди измерение. Този пробив на ново ниво е повратната точка, в която първоначалното стесняване на съзнанието се трансформира в разширяване на съзнанието.

Хората от всички  времена са се опитвали да се научат да предизвикват този процес по желание – както у себе си, така и у другите. Затова са развили различни техники: уп­ражнения за концентрация и медитация, хипноза, автогенен тренинг, постепенна активна хипноза, биологична обратна връзка и т. н. Затова хипнозата е само една от възможните техники да се открие достъп до несъзнателно ниво на психиката.

Освен всичко, на това ниво на подсъзнателното откри­ваме всички онези „програми”, които отговарят за управле­нието на автономните процеси в тялото. Никой от нас не регулира съзнателно телесната си температура, отделяне­то на хормоните, нивото на кръвната захар, ритъма на сърцето и така нататък. Тези функции се основават на програми в подсъзнанието и се контролират от тях. В със­тояние на хипноза ние внезапно получаваме достъп до една, обикновено недостъпна „програмна централа” и можем да сменяме едни програми с други. Залагането на нова програ­ма веднага се проявява чрез въздействието й.

Да си представим голям хотел, чиито стаи се озвучават с музика. Ако някой успее да проникне в помещението, къ­дето се намира музикалната уредба и смени въртящата се в момента касета с друга, това значи, че в цялата сграда веднага ще зазвучи друга музика. Нищо по-различно не се случва и при хипнозата. Ако се заложи програма „жега”, ця­лото тяло започва да се поти. Програмата „Инсулинова инфекция” предизвиква спадане на кръвната захар.

 

Хипнотерапия

Тук възможността за терапевтично използване на хип­нозата направо се набива в очи. Теорията изхожда от това, че всеки болестен симптом се дължи на грешка в прог­рамата. В хипнозата е възможно чрез сугестия сгрешената програма да се замени с друга програма по Желание и така симптомът да изчезне. Нарочно употребявам думата „сим­птом”, въпреки че на мое място хипнотерапевтът би говорил за „болест”.

Точно в това обаче е слабото място на хипнотерапията. Тя, както и всички други методи на школската медици­на, предизвиква изчезването на симптомите, но това далеч не означава, че „болният човек” е излекуван. В какво се със­тои основната разлика, ще стане ясно едва в края на тази книга. Тук трябва само да се предпазим от изкусителната еуфория, с която се твърди, че в хипнозата е ключът за из­целението на болестите.

От езотерична гледна точка „лечението чрез хипноза” никога не може да бъде оправдано, защото сугестивната хипнотерапия не носи „изцеление” в истинския смисъл. Тя е в състояние да отстранява болките и симптомите и в то­ва отношение се намира на едно равнище с хирургията, нап­ример. Така, както не оспорвам успеха на операцията от апендицит, така не оспорвам и успехите на хипнотерапията. И двете могат да бъдат необходими и полезни в опре­делени случаи. Но и двата метода не се докосват до област­та на болестното състояние и затова не могат да лекуват.

От опита на хипнотерапията се развиват методите на автосугестията, положителното мислене и целенасоченото мислене. Тези системи учат, че с повторение и визуализира­не на положителни мисли човек може да лекува болести, да укрепи завинаги здравословното си състояние, да се сдобие с пари, имоти, богатство и т. н.

Един от големите пионери на автосугестията е Емил Куе от Нанси, който не е медик по образование. Неговите учения и формули („с всеки изминат ден се чувствам все по-добре и по-добре във всяко едно отношение.”) дават на­чалото на цяло едно движение в Европа, известно под име­то Куеизъм. Основната аксиома на Куе гласи, че „единстве­но въображението ни ни прави болни или здрави. Значи, ако можем да направляваме въображението си, ще сме в състо­яние да определяме дали да сме болни или здрави. Защото човек е това, което мисли.” Но понеже тази основна аксиома не е вярна, не е верен и изграденият върху нея метод. Много по-вярно е: „Човек не е това, което мисли, той е то­ва, което е замислен да бъде.” (Ханс Блюхер).

Куе подминава метафизичния аспект на болестта със същата самоувереност, с която прави това и съвременната медицина. И той, и медицината твърдо вярват, че е достатъчно само методите им да се разпространяват все по-широко, за да се отърве светът от болести. Подобно мислене предизвиква симпатия, но не е адекватно на проб­лема болест. Сугестиите никога не могат да лекуват, за­щото те винаги са лъжливи. Излекуване може да се получи единствено от среща с истината. Казаното важи за всич­ки сугестивни методи и системи, с които човек си въобра­зява здраве, щастие и богатство.

Не се оспорва възможността с подобни практики да се достигне обещания ефект, оспорва се обаче все по-разпрос­траняващото се мнение, че тези практики съвпадат с езотеричните учения. Едно действие далеч не може да бъде оправдано, само защото е ефикасно.

 

Изводи

Значението на хипнозата не е в нейното приложение: нито в терапевтичното, нито в експерименталното. За тръгналия по пътя на езотериката тя е по-скоро опасна, защото съдържа силен властови аспект, който противоре­чи на нашите намерения. И все пак, ако ги използваме за сравнение, внимателното разглеждане на хипнотичните фе­номени ни дават възможност да разберем някои неща.

Хипнозата не вади на показ нищо принципно ново, а просто се препокрива с действителното състояние на не­щата. Тя ни дава карикатура на действителността. А ка­рикатурите, колкото и близки до действителността да са, имат предимството, че при тях по-бързо и по-добре се вижда същественото. Така че, хипнозата ни показва отно­сителността на сетивното възприятие. Възприятията на човека зависят не толкова от външния свят, колкото от собствените му програми.

На човек може да се зададе постхипнотичната сугестия да вижда всички хора без коси. В будно състояние този човек ще има същите възприятия спрямо външния свят, ка­то всеки друг, но с тази разлика, че ще вижда хората плешиви. За него това възприятие ще е напълно реално. Ако той се намира в компания на други десет души, неговото мнение за плешивостта ще се сблъска с мнението на оста­налите, които ще са убедени, че присъстващите имат ко­си на главите си. В нашия пример тези десет души са в по-изгодна ситуация, защото са абсолютно мнозинство. Те ще са близко до мисълта, че човекът, който твърди, че хора­та са плешиви, не е съвсем нормален.

Ако внушим обаче тази програма на десет души и ги срещнем с други двама души, то десет ще виждат присъс­тващите без коси, а двама ще твърдят, че виждат коса на всички глави. Кой е прав? Понеже сме свикнали да приема­ме мнението на мнозинството като критерий, този път подозрението, че не са съвсем нормални, ще падне върху двамата „нормални”.

Необходимо е този пример доста дълго да витае в съз­нанието ни, за да разберем, колко предпазливо трябва да се борави с понятия като възприятие, обективност и дейст­вителност и колко малко мнението на мнозинството мо­же да отговаря на истината. Така че, като начало, трябва да се научим да не смятаме за кой знае колко правдоподоб­но възприятието ни за света на формите.

Затова индийците са означавали този свят като „мьйя”, като свят на заблудите. Древните египтяни са говорели за булото на Изида. Платон в сравнението с пещерата се опитва да обясни на хората, че те не виждат нищо дейст­вително, а само сенки. И докато смятат тези сенки за дейс­твителност, остават пленници на заблудата. Едва, когато напусне пещерата, човек може да открие действителност­та. Но в първия момент тя е толкова ослепителна, че чо­векът не може да я понесе. Ако обаче издържи на сблъсъка с действителността, той проглежда. Ако не понесе светли­ната, изпада в заблуда, но тя вече не е като старата заб­луда, защото за малко е зърнал истинската светлина.

Заблудата, която следва след срещата с действител­ността, днес наричаме невроза. Невротиците са преживели повече от онези, които не са посмели да излязат от пеще­рата на сенките. Но те не са могли да понесат истината.

По-нататък експериментите с хипнозата ни учат, че човекът е продукт на своите програми, фактът, че всяко възприятие, мнение, онагледяване, включително и способ­ността за критика са произволно заменими, показва, че всички те са програми. Човекът е програмен продукт и ед­на специална програма има допълнително грижата към работата на останалите програми да прибавя и следното: „Правя това, защото така искам.”

Нарочно описах толкова подробно примера със сугестирания дядо Коледа, за да покажа, че дори критичните разсъждения, съмненията и проверките пак са резултат от действието на програми. Но програмата за рационализация пречи на човек да го разбере. Човекът смята, че прави не­що, докато всъщност него го правят. Или, както се е из­разил Паскал: „Ако хвърленият камък имаше съзнание, той щеше да каже: „Летя, защото искам.”” Програмите на хипнотизираните хора правят впечатление, само защото са необичайни.

Нехипнотизираният човек също се подчинява на програ­ми, но по силата на навика те не се набиват в очи. В действителност всички хора са хипнотизирани и „спят”. Но до­като спиш, не е възможно да установиш, че „спиш”. Дока­то спиш, не можеш да установиш, че и другите спят. До­като спиш, не можеш да видиш будните. Трябва да се събу­диш – едва тогава моментално разбираш, че ти самият си спал, че почти всички останали също спят, и че има некол­цина, които са будни.

Затова повелята на часа е: „Събудете се!” Освободете се от сладкия си, дълбок хипнотичен сън, в който като ма­шини изпълнявате внушения. Да бъдеш човек е проект, кой­то тепърва трябва да се осъществи от всеки един. Зато­ва е необходимо да напуснем Платоновата пещера на сенките и да се осмелим да погледнем ослепителната действи­телност. За нас нейният образ е необичаен и чужд, но въпреки това, тя е действителността, за която всички хора винаги тайно са мечтали.

Хипнотизираният не е свободен, той е марионетка на невидими конци. Той само ни показва, как изглежда нашата собствена жалка действителност. Той е огледало на човека, който още не се е осъзнал. В тази огледална функция е единственото истинско значение на хипнозата.

Пътят на езотериката се стреми да изведе от колективната дрямка към будното съзнание на истинското чо­вечество. Езотериката разтърсва в съня им онези, които вече не спят толкова дълбоко и са готови да отворят очи. Как в случая езотериката може да си послужи с хипнозата? Как да гарантира, че няма да внуши още по-голяма сънли­вост на хората? Който иска да тръгне по пътя на езотериката, не трябва да вярва в нищо и нищо да не търси. Той трябва само да се събуди и да се научи да вижда, защото действителността е навсякъде.

 

3

Полярността на действителността

„Всичко е двойнствено, всичко има два полюса, всичко има своята противоположност, еднакво и различно са едно и също; противоположностите са идентични по природа, различни са само по степен; крайностите се докосват; всички истини са само полуистини; всички противоречия могат да бъдат приведени в съзвучие.”

„КИБАЛИОН”

 

ЗАКОНЪТ ЗА ПОЛЯРНОСТТА е основата на херметическата философия. Много човешки заблуди биха могли да се избегнат, ако законът за полярността се разби­раше по-добре. Пътят на човека води през сблъсъка с поляр­ността. Целта на пътя е преодоляването на полярността.

„Сутрин ходи на четири, по обед на два, вечер на три крака. Що е то?” – такава е гатанката на сфинкса. Смърт заплашвала хората, които не можели да я отгатнат. Едип знаел отговора. Отговорът е: „Човекът”. Като малък той пълзи на четири крака, в средата на живота е стъпил здра­во на двата си крака, на стари години бастунът му служи за трети крак.

Но това е само екзотеричното, външното значение на въпроса. Едва ли смъртно наказание е най-уместно, ако не отговориш на един шеговит въпрос. По-скоро става дума за основните спирки в човешкия живот, които, ако не се овладеят, са буквално смъртоносни. Числото четири от древни времена е символ на материята – кръстът, осъден да носи човекът. Чрез сблъсъка си с вещественото и материалното, който е началото на еволюционния път (сутринта), човек трябва да се научи да разбира полярността, символизираш от числото две. Но едва разтварянето на полярността в нещо трето, го довежда до вечерта на съвършенството. Само който реши тази задача, постига вечен живот,

Отначало законът за полярността изглежда прекалено прост, прекалено разбиращ се от само себе си. Струва ни се излишно да му обръщаме специално внимание. Всичко, ко­ето човек намира в света на формите на проявление и всичко, което може да си представи, винаги му се разкрива с два полюса. За него е невъзможно да си представи някакво единство извън полярността. Символизирано с цифри, това означава, че числото 1 е немислимо, преди да е създа­дено числото 2. Единицата е предпоставка за двойката..

На геометрично ниво това може да се проследи по-лес­но. Геометричният символ на единицата е точката. Точката не притежава нито пространствено, нито равнинно из­мерение. В противен случай тя би била кълбо или кръг. Но хората не могат да си представят една такава точка, за­щото всяка представа за точка винаги е свързана с някакви размери, били те и съвсем малки. Следователно за човека подобно единство е непонятно.

Неговото съзнание е подчинено на закона за полярност­та. Подчинено е на двойката. Има плюс и минус, мъж и же­на, електрическо и магнитно, киселинно и алкално, мажорно и минорно, добро и зло, светлина и мрак. Изброяването мо­же да продължи до безкрай, защото всяко понятие има своя противоположен полюс. Подобни понятийни двойки нарича­ме противоположности. И във всеки конкретен случай сме свикнали да задаваме въпроса „или-или”. Ние непрекъснато се опитваме да подреждаме всички явления в двойки поня­тия. Нещо е или голямо, или малко; или е светло, или е тъм­но; или е добро, или лошо. Смятаме, че тези противополож­ности взаимно се изключват. И в това е грешката на на­шето мислене.

Действителността се състои от единства, които оба­че се разкриват пред човешкото съзнание само полярно. Ние не можем да възприемем единството като единство. От което обаче не следва заключението, че то не същест­вува. Възприемането на полярността задължително пред­поставя съществуването на единство. Двойката е винаги само следствие от единицата. Ние виждаме единството са­мо в два аспекта, които ни се струват противоречиви. Но именно противоположностите съставляват единство и за­висят в съществуването си едно от друго.

 

Животът е ритъм

Основният практически опит на човека с полярността е дишането. По него можем да изучим законите на полярността, които се отнасят до цялата Вселена. Защото, каквото долу, такова и горе. След всяко вдишване, без да правим каквото и да било повече, сме напълно сигурни, че следва противоположния полюс – издишване. От своя стра­на, издишването със същата сигурност отново е последва­но от вдишване. От постоянната смяна на двата полюса се получава ритъм.

Ритъмът е основната схема на всеки живот. Ако се раз­руши ритъмът, разрушава се Животът. Ритъмът винаги се състои от два полюса. Той е „така, както и”, никога не е „или… или”. Който откаже да издишва, не може да вдишва, и обратното. Защото единият полюс живее от съществу­ването на другия. Ако отстраня единия, другият също ще изчезне. Единият полюс изисква да има друг полюс. Но това, което при дишането изглежда нещо, разбиращо се от са­мо себе си, в останалите области най-често се пренебрегва.

Докато в поведението и нагласата си човек е „за нещо” и „срещу нещо”, той разрушава единства. Човекът е за здра­вето и против болестите. Той не иска да разбере, че здра­ве и болест взаимно се обуславят като полярност и живе­ят едно от друго. Здравето получава право на съществува­не едва чрез болестта. То може да се излезе единствено от болестта. Затова всяка превантивна медицина е илюзия.

Който е разбрал закона за полярността, знае че всяка цел може да се постигне едва чрез противоположния й по­люс, а не по директен път, както безуспешно се опитват повечето хора. Който иска да хвърли камък възможно най-далече, при хвърлянето му не се протяга колкото се може по-напред, към целта, а напротив, изтегля се колкото се може по-назад, в противополож-ната посока. Градинарят не полива розите в градината с ухаещ парфюм, за да миришат хубаво на следващата година, а им слага воняща тор и въп­реки това от тях израстват благоуханни цветове. Тибет­ската Книга на мъртвите, например, казва: „Който не се е научил да умира, не може да се научи и да живее.” Христос ни учи, че само чрез смъртта се постига живот. Всички системи от мъдрости учат, че едва след като се подчиним на закона, ставаме свободни. Но човек не иска да проумее този закон. Във всички области той търси директния път и не си взема поуки от неуспеха.

Всяка позиция за или против е фиксация. Животът е ри­тъм, а това значи движение. “Всичко тече”, е казал Хераклит. Фиксацията обаче спира движението и затова е враждебна на живота. С всяко установено мнение или възглед, в която и да е област, човек спира развитието си. Ако чест­но се самоанализираме, ще установим, че сме изпълнени поч­ти изцяло с подобни фиксации. Като че ли нищо не е толкова трудно за човека, колкото да промени мнението си.

Езотеричната школа има една стара техника, която се състои в последователна смяна на полюсите на всички мне­ния и възгледи. Описал съм тази техника подробно в книга­та си “Да преживееш повторно раждане”. При нея се започва със защита на противоположния полюс на всяко вече ус­тановено мнение и това продължава, докато и двата полю­са се изравнят по аргументи. В този момент човек автоматически се освобождава от полярността и започва да гледа на нея като на единно цяло от една трета, по-висша позиция.

Всяко човешко изказване винаги изразява само един аспект на истината. За да опишем цялата истина, имаме нужда и от противоположния полюс. Затова всяко изказване за действителността е парадокс. В човешкия език не може да има еднозначни изказвания за действителността. Ако в дадена формулировка липсва парадоксът, значи тя е не­пълна и съдържа само един частичен аспект. Злощастието на науката е в това, че се стреми към еднозначни и непротиворечащи си изказвания. Много прибързано осмиваме про­тиворечивите формулировки в ученията на древните мъд­реци, като тези в „Дао Дъ Дзин” или в алхимията.

Повратна точка в науката е изследването на светлина­та. Имало е две взаимнооборващи се мнения за природата на светлинните лъчи. От едното се ражда теорията за вълните, от другото – теорията за корпускулите. На пръв поглед двете теории взаимно се изключват. Ако светлина­та се състои от вълни, тя не може да се състои от час­тици. Ако се състои от частици, не може да е вълна. Или – или. Междувременно вече се знае, че „или – или” е погреш­но зададен въпрос. Светлината е и вълна, и корпускула. Чо­век не може да си представи тази едновременност на две природи, които ни изглеждат противоположни, но в действителност тя съществува. Вълновата и корпускуларната природа на светлината могат да се докажат чрез съвсем различни опити, защото човекът е в състояние да възпри­ема полярните противоположности само една след друга, а не едновременно. Когато се занимаваме с философски проб­леми, винаги трябва да си спомняме двойнствената приро­да на светлината.

Така например, във всички времена разпалено се е обсъждал въпросът, дали човек е свободен или детерминиран. Ни­кой не забелязва обаче, че този въпрос е поставен погреш­но. Едва когато преобразим това, или-или, в разбирането, че човекът е както напълно детерминиран, така и напълно свободен, ще се доближим до истината. От закона за по­лярността следва, че всичко, което съществува, има право­то на съществуване.

Вътре в един закономерно съществуващ Космос никога не може да има нещо, „което не трябва да го има”. Само хората са свикнали да разделят света на неща, които може да съществуват, и на неща, които не би трябвало да ги има. С подобно отношение ние се опълчваме срещу действител­ността. Всяко нещо си има свой смисъл, иначе то изобщо не би се появило на бял свят. Който не иска да приеме това, ще трябва отново да въведе понятието случайност.

Ако някой е против нещо, обикновено това значи, че той същевременно е „за” неговата противоположност. Например, човек е за мира и против войната, за здравето и против болестите, за щастието и против страданието, за доброто и против злото. При това се забравя, че тези понятия вървят по двойки и образуват неделимо цяло, което човекът не е в състояние да разруши. Ако откажа да издишам, не мога да вдишам. Ако премахна отрицателния по­люс от електрическия поток, ще изчезне и положителния. По същия начин и мирът обуславя войната, доброто пре­дизвиква злото, а злото е благотворна почва за доброто. В Гъотевия „Фауст” Мефистофел казва: „[Аз съм] част от силата, която желае зло, а все добро твори!”

Горните разсъждения в никакъв случай не оправдават про­изволното поведение на човека, а трябва да му помогнат да вижда явленията в тяхната противоречивост. Ние правим разлика между нещо, което вече се е проявило, и нещо, което още не е станало действителност. Ако някой убие някого, то това е част от действителността и има своя смисъл и ос­нования. Иначе не би се случило. Няма смисъл да не приема­ме случилото се убийство, освен ако не искаме да се изпра­вим срещу общия порядък на нещата. Оттук обаче не след­ва, че можем да определим убийството като добро или пра­вилно, или пък дори да решим, че и ние можем да убиваме.

Да признаем действителността, значи само да признаем правото на съществуване на всички неща. Изправим ли се срещу действителността, с това няма да променим нищо в обективните дадености, само субективно ще се почувстваме по-зле. Защото всяко противопоставяне на действителността предизвиква ответно мнимо противопоставяне, което ние усещаме. Преобладаващата част от човешкото страдание се състои от собственото ни противопоставяне на проявилите се обстоятелства.

Сами по себе си всички неща са напълно лишени от стойност и са неутрални. Едва отношението на човека прави от тях обекти на радост или тъга. Самотата, например, не е нито добра, нито лоша, нито е приятна, нито е неприятна. Но един приема самотата като мъчение, друг й се радва като на условие за самопознание и медитация. За един притежанието е висша цел на усилията му, за друг – досадна тежест. Не обстоятелствата са тези, които определят емоциите ни, а собственото ни отношение към тях.

 

Примирението

Ако човек научи първото важно правило, че всичко, кое­то съществува, е добро, просто защото съществува, ще го обземе повече мир и спокойствие. Едва в това спокойствие той ще се научи да наблюдава нещата и те ще му разкрият смисъла си. Човек постепенно ще се освободи от фиксираността си върху идеята, че трябва да се бори за или против нещо, но това няма да го доведе до бездействие. Хората, ко­ито вярват, че чрез активните си действия могат да про­менят света, обикновено не забелязват, че в действител­ност стават роби на обстоятелствата; и че обстоятелст­вата променят тях, а не те променят обстоятелствата.

Истинската активност се ражда от спокойствието. Признак на зрялост е, когато човек остави нещо да се слу­чи, без веднага да се намеси в него. Обикновено когато чу­ят това, хората започват да възразяват. Те смятат, че ако последват това правило, ще изгубят „сleverness” – ин­телигентността си, хитростта, ума, че ще станат играчка в ръцете на другите, че безнадеждно ще затънат. Те не искат да се откажат от любимите си борби и да преми­нат само към отбрана. Всеки иска да продължи да показва на другия „Кой е всъщност”, иска да упражнява власт. Св. Петър също не се е сдържал да извади меча, когато войни­ците нахлуват в Гетсиманската градина и с това само е доказал, че още не е бил разбрал напълно наставленията на учителя си. Който не е готов да живее в хармония с даденостите на действителността, за него вратата към пътя на езотериката остава затворена.

Повечето хора влачат със себе си голямото бреме на миналото. То се състои от събития и хора от изминалите години, с които човекът е бил и продължава да бъде във вражда. За да се отървете от този баласт, използвайте следното упражнение. Намерете време, когато сте спокойни, седнете или легнете, затворете очи и извикайте пред вътрешния си поглед минали ситуации, за които смятате, че е щяло да бъде по-добре, ако не са се случвали. Вгледай­те се в тези „отрицателни” ситуации, които ви е изпрати­ла съдбата, вгледайте се и в хората, за които мислите, че са постъпили несправедливо с вас и предпочитате въобще да не сте ги срещали. Когато човек с вътрешния си поглед разгледа отново подобни събития и свързаните с тях хора, ще осъзнае, че всичко това е било закономерно стъпало в неговата напълно индивидуална съдба и че без това събитие той днес не би бил там, където е. Опитайте се да разбе­рете смисъла на случилото се, за да може постепенно да из­питате благодарност, че всичко е станало така, както е станало.

Едва когато успеете „отвътре” да се усмихнете на съ­битието и на свързаните с него хора и да им благодарите, че са били готови да помогнат за осъществяването на съд­бата ви, едва тогава преминете към следващото събитие и процедирайте с него по същия начин. Оставяйте събитията да изплуват в съзнанието ви от само себе си. Не е нужно да ги търсите с разума си. Приемете всички случки, които се появяват в спомените ви при мисълта „случки, с които съм на нож”, без да отхвърляте, която и да било от тях, защото смятате, че „с нея отдавна сте се примирили”.

Отначало упражнението може да се стори доста труд­но, но то трябва непрекъснато да се повтаря, за да може човек сам да види, как става по-леко, когато изчезне вът­решното напрежение. Когато с всички сили буташ една стена, усещаш, че и стената натиска обратно със същата интензивност. Ако увеличиш собствения си натиск, и стената ще увеличи своя. Решението е в това, да махнеш ръ­це от стената. Тогава натискът на стената от само се­бе си напълно ще изчезне. Сравнението сигурно звучи банално и въпреки това почти всички хора са застанали до една стена, бутат я с всичка сила и същевременно на висок глас се оплакват, че стената ги бута. Да се откажеш от собс­твената си съпротива, на теория е много просто, но човек успява да го постигне изключително трудно. Защото всич­ки хора са дълбоко убедени, че за да бъдат адекватни, тряб­ва да натискат стената, понеже и „стената ги натиска”, и че ако се откажат от съпротивата си, стената неизбежно ще се срути отгоре им. Точно в това се състои заблу­дата. Изпробвайте сами примера със стената, за да разбе­рете напълно проблема. Човек наистина има усещането, че стената ще го затисне, и се чувства принуден да увеличи собствения си натиск. За да прозрете заблудата, трябва да имате смелостта да се пуснете. Който признава правото на съществуване на стената, не изпитва нужда да я бута и не се притеснява от нея.

 

Проекцията на вината

Поради своята важност, този проблем не може да ос­тане незабелязан. Човечеството е свикнало да търси във външния свят извинения за всичко, което не бива да се случ­ва. Списъкът на виновниците, върху които отделният ин­дивид прехвърля отговорността за собствената си съдба, варира от членове на семейството до правителството, от характерни за времето обстоятелства до организацията на обществото. Тази проекция на вината се издига дори до статута на научни дисциплини, които под името психоло­гия и социология санкционират колективната заблуда.

Всички говорят за това, как факторите на обкръжаващата среда влияят върху човека и го формират. Психоана­лизата търси причините за невротичните заболявания в детството, в начина на възпитание и травматичните от­ношения родители – деца. Няма да мине много време и пси­хотерапията официално ще възприеме регресивните методи и изведнъж ще започне да се смята, че причините могат да се открият в преживявания преди раждането.

Колкото и различни да са методите на лечение и тео­риите, те всички имат един общ елемент. Търсят във вън­шния свят причините за дадена ситуация или заболяване. Ако някой седне да ни разказва съдбата си, той за всяка си­туация ще назове хората или обстоятелствата, които смята, че са я предизвикали.

В епоха, в която сме залети от социологически теории, е много трудно да се отървем от приказката за влиянието на обкръжаващата среда върху формирането на човека. Защото всяка теория, която разрешава проекция на вината, винаги печели на своя страна абсолютното мнозинство. Онова, ко­ето езотериката предлага по темата, е далеч по-неатрактивно и по-малко практично, но пък за сметка на това показва на отделния човек, как действително може да промени съдбата си. Показва му пътя, по който да се отърве от бо­лестите, и му дава онова, което другите само му обещават.

Няма околни влияния, които формират човека. Не въз­питанието изгражда бъдещия човек. Няма виновници за съд­бата на отделния индивид. Няма вируси или бактерии, кои­то предизвикват болести. Всички, които мислят, че имат точни доказателства в полза на току-що отречените твърдения, се заблуждават в едно: Нещата, които смятат за доказателства, се крепят върху наблюдението на взаимозависимости. Това са само корелации, които ни показват, че когато се появява определено инфекционно заболяване, зна­чи има и определен вирус; че при криминално проявените младежи отношенията в семействата им носят определе­ни характерни черти; че при определено невротично смуще­ние винаги има някакъв проблем с майката. Корелациите са верни, защото показват, че при проявата на едно нещо, на­лице е и другото.

Идва ред на следващата любима стъпка в науката, коя­то е напълно ненаучна – интерпретацията като казуалност. Установеното чрез наблюдение „Когато, тогава” тихомълком се превръща в „затова, защото”. Тази трансфор­мация на резултатите обаче не е вярна. Че при определена болест са налице определени вируси, няма никакво съмнение. Но бъдещите поколения ще се смеят от сърце на нашата убеденост, че именно вирусите са причина за заболяването, така както ние се смеем на теорията, че Земята е плоска като тепсия. Не е чак толкова проста работа да се обори нашето твърдение, че обкръжаващата среда няма влияние върху формирането на човека.

 

Законът за резонанса

Всички познаваме от физиката понятието резонанс (от латински: resonare = връщам звука). Камертонът затрептява при определен тон, само ако този тон отговаря на неговата собствена честота. Ако не е така, за камертона този тон изобщо не съществува – защото той не може да го възприеме. Радиоприемник, настроен на средни вълни, по­ради резонанса си, ще приема само тези вълни. Той няма да може да разпознава ултракъсите и дългите вълни. Затова и те не принадлежат към неговото „световъзприятие”. По същия начин и човек, за да възприеме каквото и да било, се нуждае от определено съответствие в самия него. Това съ­ответствие трябва да е в състояние „да трепти”, за да може чрез резонанса да направи възприятието възможно за човека. Гьоте го е казал: “Ако в окото нямаше от светли­ната на слънцето, то никога нямаше да види слънцето; ако в нас нямаше от силата на Бога, щяхме ли да се възхища­ваме от божественото”.

Формулировката на Гьоте надхвърля чисто физическото ниво на способността за резонанс и по аналогия пренася за­кона за резонанса в областта, която ни интересува в момен­та. Всеки човек възприема само онези области от действи­телността, за които притежава способност да резонира. Това далеч не се отнася само до чисто сетивните възприятия, а обхваща цялата действителност. И понеже всичко, което се намира извън собствената способност за резонанс, не може да бъде възприето, то и не съществува за съответ­ния човек. Затова човек вярва, че познава цялата действи­телност и че извън нея няма нищо. Когато някой чете книга, той мисли, че я разбира напълно, макар че от прочетено­то, всъщност, може да възприема само онова, което се на­мира в съзвучие с моментното състояние на съзнанието му. Че това е така, най-добре се вижда, когато същите книги се прочетат отново след години. За това време съзнанието се е разширило и книгата се разбира „още по-добре”.

Описаните по-горе взаимозависимости в по-малка или по-голяма степен са известни и ясни на всички. Те са само онагледяване на принципа, който искаме да приложим и към съдбата в най-общ смисъл. Можем да влезем в досег само с такива идеи, хора и ситуации, за които притежаваме собствен вътрешен резонанс или, както ще го наричаме в бъдеще, към които имаме афинитет. Без съответния афинитет никога не се стига до проявление. Ако някой попадне в спор или сбиване, това не става случайно, а винаги по при­чина на собствения ни афинитет към подобно преживяване. Вината за съответните последици от сбиването носи и човекът, който е убеден, че съвсем не по своя воля е бил за­месен в разпрата. Но ако му е липсвал съответния афини­тет, той изобщо не би се намесил. Ако кола блъсне някого на улицата, чисто юридическата и функционална вина на другия, в случая на шофьора, не променя с нищо факта, че блъснатият е бил узрял за това преживяване. Иначе то ни­кога не би могло да влезе в обсега на житейския му опит.

 

Обкръжаващата среда като огледало

Знам, че подобно съждение отначало звучи много необи­чайно. Но едва ли обичайността на дадено твърдение тряб­ва непременно да се приема като критерий за верността му. Така наречената обкръжаваща среда в действителност е огледало, в което всеки вижда само себе си. Той никога не може да види нещо друго освен себе си, защото от истин­ската, обективна, еднаква за всички хора, цялостна действителност той филтрира единствено онова, към което притежава афинитет. Който не осъзнава това, неизбежно стига до погрешни начини на поведение.

Ако сутрин се погледна в огледалото и видя в него лице, което ме гледа враждебно, мога здравата да наругая това ли­це. Ругатните ми обаче изобщо няма да впечатлят лицето в огледалото. Напротив, то ще започне също да ругае. Ня­ма нищо по-лесно от тази взаимна ескалация, докато накрая не се стигне дотам, че да ударя озлобеното лице в огледало­то и огледалото да се счупи. Никой не би започнал такава игра с огледалото в банята, защото всички добре осъзнава­ме функцията му на огледало. В ежедневния живот обаче почти всички хора яростно преминават през фазите на опи­сания процес. Борят се с враговете в обкръжението си, с ло­шите съседи и роднини, с обществото и с какво ли не още.

В действителност, те воюват единствено със себе си. Затова и навсякъде има само победе-ни, но не и победители – кой може да спечели в битката с огледалото. Законът за резонанса и за отражението важи, естествено, както за положителните, така и за отрицателните случаи.

Ако засега, почти без изключение, даваме само отрица­телни примери, то това е, защото страданията на хората идват именно оттам. С положителните страни на съдба­та си повечето хора и без това се справят достатъчно добре. Ако човек осъзнае огледалната функция на окръжава­щия го свят, той би получил неочаквано богат източник на информация. Макар, че в огледалото можем да виждаме са­мо себе си, ние използваме огледало, защото то ни показва части от нас, които без негова помощ би ни било невъз­можно да зърнем.

По същия начин и наблюдението на собственото ни об­кръжение и на събитията, с които влизаме в конфронтация, е един от най-добрите методи за самопознание. Защото всичко, което ни притеснява от външния свят, показва са­мо, че още не сме се примирили с аналогичния принцип в са­мите нас. А на човек не му е приятно да се съгласи с то­ва. Но фактът, че някой се възмущава от скъперничеството на друг човек, със сигурност показва, че самият той е скъперник, защото иначе това изобщо не би го развълнува­ло, не би му пречило. Ако той самият е щедър, какво го за­сяга скъперничеството на другите. Той би могъл да го при­еме като даденост, без да се вълнува и без да се чувства засегнат.

Ако разсъждаваме трезво, всички неща са такива, каквито са. Тревата е зелена. Разбира се, че не е немислимо, тя да е червена, но тя е зелена и това сигурно си има своя сми­съл. Никой не се възмущава, че тревата е зелена, защото това не засяга никакви човешки проблеми. Че на света има война, е също такъв факт, както и зеленината на една мо­рава. Но войната вълнува духовете; и така започва борба­та за мир. Борим се за всичко – за мир, за справедливост, за здраве, за човечност.

Би било обаче много по-просто и по-ефективно, да постигнеш  мира в себе си. Тук се крие разковничето. Всеки човек е в състояние да промени и нагоди света според свои­те представи, без никаква борба и без външна сила. Човек трябва само да промени себе си и, о, чудо, целият свят се променя с него. Когато видя в огледалото враждебно лице, трябва само да се усмихна и то ще ми отвърне същото. Напълно сигурно е! Всички непрекъснато искат да проме­нят света, но никой не използва средствата, които единс­твено водят до успех. Който промени афинитета си, полу­чава нова програма, вижда друг свят.

Всеки човек живее в „свой” свят. Тези светове са толкова на брой, колкото са и хората. Те са само детайли, аспекти на истинския свят, който се движи по железни закони и хич не иска и да знае за хорските призиви към промяна. Именно външният свят е надеждният източник на информация за ситуацията, в която се намираме в момента. Ако човек се научи да се пита за смисъла на всичко, което се случва с него, той не само ще започне все по-добре да опознава себе си и проблемите си, но ще открива и възможности за промяна.

Винаги, когато на човек му се случва нещо, той веднага трябва да си задава въпроса: „Защо се случва точно на мен, точно сега, точно това?” Докато не свикнем да си задава­ме тези въпроси, намирането на отговори ще ни бъде труд­но. Но и тук майсторство се постига с упражнения, и не след дълго можем да се научим да откриваме смисъла на слу­чилото се и да го свързваме със себе си.

В психопатологията има понятие „налудност за отно­шения”, с което се означава характерната особеност на страдащите от шизофрения хора да отнасят към себе си всичко, случващо се по света. На този болезнен полюс на налудността отговаря и положителен полюс, който тук бихме нарекли „мисъл за отношения”. Всичко, което се случ­ва, има значение за преживяващия го.

Колкото повече се осъзнава човек, толкова по-добре се научава да подрежда нещата и да търси в тях информация. Така се запазва най-важното изискване – да сме в хармония с всичко, което съществува. Ако това не ни се отдава, трябва да търсим причината в себе си. Човекът е микро­космос и значи, точно копие на макрокосмоса. Всичко, кое­то възприемам отвън, мога да го открия у мен.

Ако вътре в себе си съм в хармония с различните облас­ти на действителността, техните представители от вън­шния свят не могат да ме затормозят. Ако се случи нещо, което ми е неприятно, то това не е нищо друго, освен подканяне вътре в мен да се обърна и към тази област.

Всички лоши хора и неприятни преживявания в действи­телност са само вестоносци, медии, които правят невиди­мото видимо. Който разбира това и е готов да поеме от­говорност за съдбата си, изгубва страх от заплахите на случайността.

Основна грижа на нашето време е предотвратяването и осигуряването срещу евентуалностите на съдбата. Сис­темите за осигуряване варират от застраховката до соци­ализма и имат една-единствена цел – чрез външни мерки да попречат на намесата на съдбата или да я модифицират. Зад всички тези усилия се крие страхът. Човек се освобождава от страха, когато е готов сам, на собствена отговорност, да се изправи пред съдбата си. Не можеш по погреш­ка да бъдеш убит, не можеш по погрешка да станеш богат. И двете неща се проявяват само, когато човек е узрял за тях и притежава съответния афинитет. Хората се стре­мят към богатство, обаче пропускат да се подготвят, да узреят за това богатство. Интересуващите се от езотерика търсят по цял свят истински гуру и най-добрата сис­тема, но забравят, че гуруто сам идва при онзи, който е узрял.

Достатъчно е наистина да имаш нужда от нещо и ще го получиш. Много хора със сигурност сами са се уверили в този закон за разни дребни неща. Някога в живота човек се сблъсква с нещо, на чието съществуване дотогава изобщо не е обръщал внимание, дори не го е подозирал. Запознаваш се, например, със специалист по „любовния живот на мрав­ките”. И докато още се чудиш, че изобщо има човек, кой­то се интересува от такава странна тема, ето че някой друг съвсем „случайно” ти подарява книга на същата тема. После прочиташ в някое списание за същото или отиваш на гости и установяваш, че твой добър познат, с когото се знаете от години, също се занимава с темата, но преди ни­кога не е споменавал за това.

Зад тази „поредица от случайности”, която повечето хора все някога са преживели под някаква форма, не се крие нищо друго освен закона за афинитета или резонанса. Това е сигурният начин да получиш всяка книга, всяка информация, всеки контакт, от който имаш нужда – ако наисти­на имаш нужда и си узрял за тази среща. Без необходима­та зрялост никакво търсене и усилия няма да помогнат.

Който променя себе си, променя света. В света няма нищо за оправяне, но в нас има много. Езотеричният път е пътят на постоянната промяна, на облагородяването на оловото до злато. Мъдрецът е в хармония с всички облас­ти на съществуването и затова живее в най-добрия от всички възможни светове. Той вижда действителността и знае, че всичко, което го има, е добро. Не търси повече щастието, защото го е намерил в себе си.

 

4

Астрологията – система за копиране на действителността

 

“Както в деня. който те е дарил на света, слънцето е поздравявало планетите, така и  ти се явяваш и продължаваш нататък по закона, по който си дошъл. Ти си такъв, какъвто си, и от себе си не можеш да избягаш, казали са го и Сибилите, и пророците, няма време и няма власт, които да раздробят готовата форма, щом тя живее и се развива”.

Гьоте, “Орфически прастрофи”

 

АКО ТУК СЕ ЗАНИМАВАМЕ по-подробно с астроло­гията, то причините за това са следните:

1.  От езотеричните дисциплини астрологията е най-известна на широката публика. Споровете между привържениците и противниците на астрологията периодично се разгарят с нова сила.

2.  Повечето представи, които лаиците имат за астрологи­ята, са по принцип грешни и това пречи за разбирането както на аргументите на привържениците, така и на ар­гументите на противниците й.

3.  Следвайки духа на времето, все повече астролози се опитват да отделят астрологията от първоначалния й езотеричен произход и постепенно да я напаснат към функционалния начин на мислене на науката. Те се надя­ват, че по този начин ще бъдат признати от официал­ната наука. Заради този процес първоначалната астроло­гия започва да деградира до чиста техника.

4.  По вътрешната си структура и начин на мислене първо­началната астрология е типична езотерична дисциплина. Тъкмо затова ще се занимаем с нея, вземайки я за при­мер вместо всички останали техники за предсказване. По-нататъшните си разсъждения по темата съдба и бо­лести ще разбием с помощта на философията, залегнала в основите на астрологията.

Преди да се впуснем в абстрактни разсъждения по те­мата, ще помоля читателя да се опита да реши следните две задачи.

Открийте общия признак (видовото понятие) на след­ните понятия:

А) куче, скорец, мравка, крокодил, мечка, слон, пъстърва.

Отговор: …

Б) олово, Козирог, зъби, бръшлян, манастирска килия, черно, миньор.

Отговор:…

Решаването на първата задача със сигурност не предс­тавлява никаква трудност. Всеки веднага би се сетил за ви­довото понятие „животно”. Значително по-големи пробле­ми създава втората задача, защото посочените понятия изглеждат напълно нееднородни. Смисълът и обяснението на двете задачи постепенно ще станат ясни по-нататък.

Когато човек е изправен пред многообразието от фор­ми на проявление, той има нуждата да подреди това мно­гообразие. Всички философии и науки възникват поради та­зи фундаментална човешка потребност. Но винаги има два коренно противоположни начина да се подреди изглеждащото отначало необозримо разнообразие:

1.  Като се създаде видово понятие за различни индивидуал­ности, които притежават общи характерни признаци (например растения, животни, камъни). Така възниква де­лението на действителността на отделни области (све­та на животните, света на растенията, света на мине­ралите и т. н.).

2.  Търсят се съставните единици, породили многообразие­то, благодарение на различните отношения, в които вли­зат помежду си. Както учението за елементите, така и атомния модел на предсократовата философия се градят върху този мисловен модел. Най-впечатляващият документ на този ред, създаден в наше време, е периодична­та таблица на елементите. Подобна система прави възможно редуцирането на многообразието от форми на проявление до няколко първични качества. Различните съставки и отношенията между тях създават разнооб­разната действителност, чиято структура така става по-разбираема.

 

Първични принципи на действителността

Нека пренесем върху цялата действителност втория метод, който в примера с периодичната таблица на елемен­тите е валиден само на ниво материя. При това отново изхождаме от съждението, че в основата на многообразие­то има само ограничен брой съставни единици. И понеже с нашата система трябва да обхванем цялата действителност, ще трябва да потърсим елементи, които са валидни на всички нива – независимо дали в животинския свят, в света на растенията, на материално или на психическо ни­во. Още в началната глава говорихме, че за да бъде оформе­на, материята винаги се нуждае от информация. Оттук ид­ва и идеята за по-първичното и по-реалното.

За съжаление в нашата материалистична епоха се е наложил противоположният възглед. Според него първо е камъкът и после човек, наблюдавайки камъка, е изнамерил ду­ма и е развил понятието си за него. В действителност не­щата стоят по точно обратния начин. Без идеята за камък, нито един конкретен камък не би могъл да се прояви. Идеята и езикът винаги съществуват много преди техни­те материални представители („В началото бе словото…”)

Ако един художник иска да нарисува картина, той има нужда първо от идея. Едва след като намери идеята си, той може и да я материализира. Не картината създава идеята, а идеята се кондензира в картина. И така, ако искаме да създадем „периодична таблица на действителност-та”, зна­чи нашите хипотетични елементи трябва да са архетипови идеи.

Със сигурност съществуват подобни праобрази като първичен строителен материал на действителността, но достъпът до света на чистата идея е много труден за човека. Затова на първо време ще формулираме съвсем хипо­тетични елементи и ще ги означим с абстрактни символи.

Какви символи ще изберем, отначало няма никакво значение. Възможни, а и подхождащи за нашето време символи биха били х, у, z и така нататък. Тогава нека означим с х опре­делена първична идея от областта на идейния свят. Но тъй като този идеен свят е праобразът на действителността, която виждаме и възприемаме, значи първичната идея х би трябвало да се намира и в проявяващия се за нас свят.

Или още по-точно казано, това означава, че на всяко ни­во на действителността може да се открие определен пред­ставител на х, който отговаря на нашата първична идея х. Така че и в света на животните, и при растенията, и в све­та на минералите, така както и на ниво човек, ще намерим нещо конкретно, което представя първичната идея х на съ­ответното ниво действителност. Ако не можем да открием х на всяко едно ниво, за което се сетим, значи нашият х не заслужва името „първична идея”. Всички тези разсъждения ни водят до една таблица, със­тояща се от различни нива, по чиито вертикали са означени различни първични идеи или първични принципи.

В таблицата откриваме някои представители на х и у на различни нива на действителност, чийто смисъл или основа­ние в момента трудно можем да проследим. На първо вре­ме е достатъчно просто да приемем това деление – в мо­мента неговата правилност не е предмет на вниманието ни.

Много по-важно е да стане ясно, че даден първичен принцип прорязва Вертикално всички нива на формите на проявление. Броят на нивата е неограничен. Посочените тук като пример са нищожна част и техният брой може да бъде разширен с всякакви други, произволно взети нива (например сортове зеленчуци, акции в пивоварни, музикални инструменти, архитектурни стилове и т.н.). Под х някой може да е открил поставената в началото задача Б. Тук вече става ясно каква е разликата между задача А и за­дача Б.

Задача А съдържа различни понятия от едно-единствено ниво, а именно от света на животните. Всички сме школувани да откриваме това. Задача Б обаче съдържа понятия от вертикална поредица принципи, чиито общи характеристики се съдържат в недефинирания досега първичен прин­цип, който временно нарекохме х. От конкретния опит да решим задача Б, установихме, че не сме свикнали да мислим вертикално и затова не открихме нищо общо между поня­тията, макар че то съществува – както постепенно ще стане ясно.

 

Първичен принцип     Идея	х	у
Дефиниция на принципа	структура, препятствие, съпротива, време	Енергия, импулс
небе	(?)	(?)
минерал	олово, варовик	желязо
растение	бръшлян, хвощ, магарешки трън, самодивски чемшир	коприва
животно	гарван, козирог	хищници, гризачи
тяло	скелет, зъби	мускули, артерийна кръв
болести	дегенерация, камъни, склероза	възпаления, наранявания
място	затвор, манастир, старчески дом, гробище	ковачница, бойно поле
местност	планина, студена пустиня	вулканична област
социалност	миньор, стари хора	войник
цвят	черно, тъмносиньо	червено

Важното е да разберем, че има както хоризонтално деле­ние на действителността на нива, така и вертикално деле­ние на серии принципи. Първата се използва почти без изк­лючения в науката, втората, горе-долу със също толкова малко изключения, в езотериката. Защото принципът „Каквото горе, такова и долу” задължително води до вертикално мислене. Така че външно научната и езотеричната система на мислене са обърнати точно на деветдесет градуса една спрямо друга, затова познатото ни до гуша вече „разминава­не” между двете партии няма защо повече да ни учудва.

Таблицата, която нахвърляхме, позволява да направим и други заключения. Например: Ако по някакви, каквито и да е причини, първичната идея се промени, тази промяна трябва да стане видима едновременно във всички представите­ли на идеята на всички нива на действителност. По същия начин всички взаимоотношения и взаимни влияния на първичните принципи аналогично въздействат на всички нива на видимия свят. Тази взаимосвързаност обаче ни дава въз­можност и за обратното – от наблюдението на предста­вителите на конкретно, произволно избрано ниво да си ва­дим заключения за недостъпните ни иначе праидеи.

Още по-точно, това означава: На ниво животински свят на всеки първичен принцип трябва да отговаря определено животно. Ако познавам това съответствие, мога да взема за всеки принцип по едно животно и да ги събера заедно в един зоопарк. От наблюденията на поведението на живот­ните едно спрямо друго, би трябвало да могат да се напра­вят заключения както на ниво първични принципи, така и на всички останали конкретни нива, т. е. в аналогията от наб­людението на едно ниво се правят изводи за друго ниво.

Предпоставка за подобен метод е точното познаване на вертикалните съответствия и способността конкрет­ните наблюдения от едно ниво да се пренасят по аналогия към ситуацията на друго ниво. Така, чисто теоретично, от наблюдението на животните могат да се вадят заключения за растенията, да се правят паралели със социалния живот на хората или с поведението на борсата на пивоварските акции. Подобно мислене се нарича аналогично и то няма ни­що общо с причинността.

Подкрепено с един банален пример, това би изглеждало горе-долу така: Ако от опит знам, че всяка неделя се ходи на църква и че всяка неделя за обяд има свинско печено, то от факта, че днес отивам на църква, мога да направя заключението, че на обед ще ям свинско печено. Заключението е вярно, макар че воденето на църква няма нищо общо с „обяда” и между двете няма никаква причинна връзка. Пра­вилността на направеното заключение се дължи на трета обща характеристика, а именно, че и двете събития се случват винаги в неделя. Когато се прави заключението обаче, общата трета характеристика може да бъде напъл­но пренебрегната.

Да се върнем към нашата „таблица на действителност­та”. По принцип е напълно все едно, кое ниво използвам ка­то изходна точка за наблюдение и на кои нива правя заключенията по аналогия. На практика обаче не всички нива са еднакво подходящи. Така например, не бих посъветвал никого да използва във всекидневието скицираният като пример „зоопарк на първичните принципи”. И въпреки това, по-къс­но ще видим, че в историята почти не остава ниво, което да не е използвано с подобни цели.

В търсенето на идеално ниво за наблюдение небосводът се оказва особено благодатен. Равнището на небето не се смесва с други равнища и поддаващото се на математическо изчисление движение на небесните тела дава възможност за интерполация на миналото и бъдещето, без да са необ­ходими непрекъснати наблюдения. И понеже небето със сво­ите небесни тела е също такова ниво на действителност, каквото е и всяко друго, значи и в него могат да се наме­рят представители на всички първични принципи.

Затова отделните небесни тела са кръстени на отдел­ните принципи, които те представят на небето. По тази причина и ние най-после трябва да обърнем внимание на наименованията на тези първични принципи, защото в исто­рията на човечеството те не са били означавани с х, у или z, както ние приехме временно. За символи са приети други знаци, които не са избрани произволно, а вече са били чет­ливи йероглифи на принципите.

Спомняте си обсъжданото в началото твърдение, че всичко, което се проявява в природата, се състои от три-единството тяло, душа и дух.

В древни времена духът е бил символизирай с кръг, кой­то изразява единството и съвършенството на духовния принцип. Душата се символизира с полукръг или чаша, кои­то изразяват чувствителността, способността за възпри­емане, впечатлителността, характерни за душевния прин­цип. И накрая, за тялото – символът на кръста, който по аналогия с цифрата 4 изразява същността на материята. От съчетаването на тези три основни символа О – +  се получават означенията на отделните първични принципи.

Определени съображения са накарали древните мъдреци да приемат седем първични принципа. Но ако сега се спрем на основанията за всеки от тези седем принципа, това би ни отклонило прекалено много от потока на мисълта ни. Само ще напомним, че и дъгата има седем цвята, седмица­та седем дена, в „Отче наш” молим за седем неща и така нататък. В древността са познавали седем небесни тела. В днешно време планетите са се увеличили с три и са стана­ли десет, но това не обезсилва класическото седем.

Слънцето е представител на духовния принцип и симво­лът му е кръг с център в него: ¤. Луната е представител на душевното и възприемчивото: ?. Кръстът (+) като символ на материята не се среща самостоятелно, защото без някой от двата други принципа материята не е способ­на на живот. Символът на Меркурий  ни показва, че три­те принципа са обединени в хармонично равновесие. Симво­лът на Марс (Това е оригиналният начин на изписване. За да се избегне опасността от объркване, днес кръстът често се замества със стрела: ?.) ни показва, че материята доминира над духа, но и че духът задвижва материята отдолу. Противоположният полюс е Венера ?, при който духът съвсем недвусмислено доминира над материята. В принципа на Юпитер  душевното доминира над матери­алното. Но Сатурновият принцип ясно показва, как ма­терията тежи на душата.

И така, вече знаем, че в древността са означавали се­демте първични принципа със Слънце, Луна, Меркурий, Марс, Венера, Юпитер и Сатурн. Към тези седем първич­ни принципа се прибавя по една планета, която получава съ­щото име. Освен това те биват персонифицирани и озна­чавани като богове. Според казаното дотук трябва да до­пълним нашата таблица както следва:

Първичен принцип Идея	(х)	(y)
Дефиниция на принципа	структура, задръжка, съпротива, време	Енергия, импулс
Небе	Сатурн	Марс

 

Небесните тела като представители

Системата, която се основава на седемте първични принципа и изследва влиянието им върху различните нива на действителността, се нарича астрология. Когато астроло­гията говори за Сатурн, всъщност тя има предвид първич­ния принцип Сатурн. Едва в чисто практическата си рабо­та астрологията използва небесното тяло Сатурн, за да наблюдава неговите представители. Астрологията е и ще си остане учение за първичните принципи, а не за звездите. Планетите са практично, но заменимо ниво. Който наис­тина владее астрологията, с времето почти престава да използва това ниво, защото се е научил да разпознава прин­ципите на всички нива.

Сега нека разчистим най-разпространените недоразуме­ния и заблуди относно астрологията. Нейните противници най-често отричат възможността за конкретно влияние на небесните тела върху хората. Този упрек изобщо не засяга астрологията, защото тя самата също не приема, че звез­дите имат влияние върху хората.

Объркването идва от това, че все още има астролози, които вярват в подобно влияние. Някои от тях дори смя­тат себе си за особено прогресивни и верни на науката и се позовават на изследвания, които констатират корелации между местоположението на планетите, слънчевите изригвания и електромагнитните полета на дадена жива клетка. Никой не се съмнява в тези корелации. Но те не казват ни­що за въздействието на космическите фактори върху зем­ните клетки. Те само потвърждават описания феномен на аналогично поведение на различни нива. Всичко може да се съотнася, но с това далеч не се доказват причинни зависи­мости.

Резултатите от подобни изследвания не бива да налагат мнението, че астрологията се занимава с проучване на вли­янието на небесните тела върху живота ни. Всеки астро­лог прави хороскопи за създаване на държави, за сключване на договори, за поставяне на основен камък и така нататък. Какво общо тук имат умните приказки за електромагнитни влияния върху клетките ни? В мнозинството от хороскопите астролозите правят изчисления според местоположението на планетите, които реално изобщо не се нами­рат на това място във времето, за което се отнася тълкуването (транзити, дирекции, солари и така нататък).

Да обобщим:

1.  Астрологията се занимава с архетиповите първични принципи, представляващи на нивото на идеите първичния градивен материал, от който е съставена действи­телността във всички нейни форми на проявление.

2.  Тези първични принципи пронизват вертикално всички нива на формите на проявление. Така се създават анало­гични вериги, чиито отделни брънки принадлежат наис­тина към различни нива, но всички представят един общ принцип.

3.  Наблюдението на което и да е произволно избрано ниво с помощта на аналогията може да бъде пренесено на всяко друго ниво.

4.  В астрологията първичните принципи се наричат Слън­це, Луна, Меркурий, Марс, Венера, Юпитер и Сатурн. Не­бесните тела, които носят същите имена, са само пред­ставители на тези принципи.

5.  Няма причинни взаимозависимости между планетите и различните нива на действителност.

6.  Астрологията се превръща в измервателен уред на дейс­твителността, който с избрана по желание точност показва нещо, без да го създава. Термометърът също мери температурата, но не предизвиква температура.

7.  Астрологията по принцип мисли вертикално, според аксиомата на езотериката: каквото горе, такова и долу.

Вертикалното мислене е типично за всички езотерични системи. То е и основната причина езотериката да изглежда толкова безсмислена в очите на външните хора. Извън езотериката са познати изключително само хоризонтални системи на мислене. Едва с вертикалните аналогични вери­ги непонятни иначе зависимости изведнъж стават разбира­еми. Няколко примера:

Дизайнерите по интериора обичат да се забавляват, решавайки жилищните помещения изцяло в черно, комбинирано с хром. Разгърнете няколко списания за вътрешно обзавеждане и се вгледайте в подобни идеи. Ще установите, че без изключение във всички такива помещения за украса ка­то растение е избран самодивският чемшир. Причината, естествено, е в точния стилистичен инстинкт на дизайне­рите. Те несъзнателно са се придържали към символната ве­рига на Сатурновия принцип. Черното помещение изразява принципа на Сатурн и като подходящо за него те усещат само едно растение, което също представя този принцип.

Може би за непосветения в езотериката човек, ще са още по-ясни някои езикови навици. В разговорния немски вместо думата „късмет” или „щастие” се употребява думата „прасе”: Някой е имал „прасе”, т.е. късмет. Обясне­нието на този немски израз доста би ни затруднило, ако не познаваме вертикалната аналогична верига. За школувания в астрологията обаче връзката е ясна. На ниво живот­ни прасето представя принципа на Юпитер, който най-чес­то се означава като „голямото щастие”, защото това е принципът на изобилието и разширението. Понятието „щастие” е заменено с друго понятие от същата вертикал­на верига.

Същото се отнася и за друг немски фразеологизъм: „Влязла му е птица в главата”, т.е. .не е съвсем с акъла си. Птицата идва от символната верига на Урановия принцип, който представя всички прекъсвания на последователност­та, заедно с изрази като „излизам от строя”, „излизам от нормата”, „нещо съм мръднал”.

Като последен прост пример ще споменем суеверието три пъти да се чука на дърво, за да не се развали щастие­то. Като материал дървото също е подчинено на Юпитеровия принцип. С трикратното докосване на дървото ние се стремим чрез материалния представител да установим връзка с принципа на щастието.

Като начало тези прости указания може би са доста­тъчни, за да се създаде бегла представа за основанията и ползата от вертикална система на мислене.

 

Качеството на времето

За да се научим още по-добре да разбираме същността на измервателната единица по астрология, трябва да се спрем на друго, по-слабо познато понятие. Когато говорим за време, обикновено под това разбираме количествено из­мерение. Питаме, колко време е продължило, преди колко време се е случило, колко време е изминало? Обръщаме вни­мание най-вече на количеството на времето. Според зако­на за полярността, количественият аспект на времето (на гръцки: Сhronos) трябва да има своя противоположен полюс и него ние наричаме качествен аспект (на гръцки: Каiros).

Времето притежава не само количество, но и качество. Но днес едва ли някой може да си представи нещо под ка­чество на времето. В по-раншни времена е било тъкмо об­ратното. Тогава са наблюдавали преди всичко качеството на времето и за сметка на това са пренебрегвали количес­твото му. Времевото качество няма нищо общо с продъл­жителността и означава само, че всеки момент или отря­зък от време (това може да е един час, една секунда или ед­но десетилетие) притежава определено качество, което позволява да се проявяват само такива явления, които са адекватни на това качество.

Или, казано по друг начин, в определено време могат да се осъществят само неща, чието качествено съдържание отговаря на съответното времево качество. Следовател­но времето трябва да предостави отвор за дадена латентност, за да може тази латентност да стане реалност и да се изяви. Един самолет, например, не може да падне прос­то „някога”, а само, когато преобладаващото времево ка­чество позволява това. Понеже времето е също само ниво на действителността, то и времевите качества не са ни­що друго, освен съответствия на нашите първични принци­пи. Така, в определено време „цари” определен принцип или, още по-точно, смесица от принципи.

В древността са познавали още един закон, който днес, за съжаление, е забравен: „Всяко начало носи в себе си и края.” Този закон постановява, че в момента на началото на нещо вече са определени цялото му развитие и краят му. Ние живеем с представата, че е възможно да се намесим в протичащо събитие и да му повлияем. Обаче всяко начало съдържа края си, така, както във всяко семе се съдържа ця­лото растение, заедно с новите семена. Винаги всичко е във всичко. В семето е плодът и в плода е семето.

Изхождайки от това знание, в предишните епохи са от­давали голямо значение на започването на някакво начина­ние в „подходящия час”. Защото всяко начинание се развива според качеството на времето, в което е започнато. И ако за определено начинание искаме да осигурим определен раз­вой и благоприятен край, трябва първо да потърсим подхо­дящо времево качество за началото му. В древността жреците са имали задачата да установяват качеството на времето. Когато им е бил поставян въпрос, жреците са поглеждали „в часа”, за да научат качеството му. Оттук идва думата „хороскоп”, която означава „гледам в часа”. Хороскопът не е нищо дру­го освен моментна снимка на небето в определен час.

Първоначално хороскопи са съставяни преди всичко за събития и важни начинания: начало на война, сключване на договор и т.н. Така наречените рождени хороскопи – съставяне на хороскоп по минутата на раждането на човек, са сравнително по-ново явление и в никакъв случай не са най-интересната част от астрологията.

Трябва да напомним обаче, че погледът към небето съв­сем не е бил единственият метод, използван от жреците за установяване на времевото качество. Знаем за гадаене по вътрешности, за гадаене по полета на птиците и по на­чина, по който са се хранели свещените кокошки. В тези примери, познати ни от древния Рим, за изходна точка на наблюденията е използвано нивото на животните, вместо небесното ниво и така също са били откривани водещите принципи на някакъв определен час.

В историята на предсказанията много нива вече са из­ползвани като отправна система. Те всички се подчиняват на закона за аналогията. Затова хвърлянето на картите на Таро с цел предсказване не е „по-ненаучно” или „по-суевер­но” от съставянето на хороскоп. От факта, че при съста­вянето на хороскопи е необходимо да се отварят справоч­ници с математически таблици, някои астролози се мъчат да изведат „научността” на астрологията и да се дистан­цират от практики като Таро, „И Дзин” и други подобни. Това е глупост. Всички предсказателни и гадателски систе­ми работят по един и същи принцип. Отправните нива са взаимозаменяеми.

Единственото важно за сериозността на дадена практика е възможността практикуващият да пренася по ана­логия изразните средства от неговото ниво на наблюдение върху други нива. Голямата трудност на всички системи е преносът, който в астрологията се нарича „тълкуване”. За­това несериозните винаги превишават по численост сери­озните, независимо дали става дума за гледане на карти или за астрология.

Да се върнем обратно към астрологията. Хороскопът е графичното представяне на дадено съзвездие на небето в определено време, отнесено към определено място. С това всеки хороскоп е приравняване според местното време. Хо­роскопът винаги се отнася до мястото, където се проявя­ва разглежданото явление, и наблюдава небето именно от тази перспектива.

В това се съдържа и отговорът на честия упрек, че ас­трологията продължава да работи с геоцентрична предста­ва за света. Това е така, понеже човекът се ползва само от геоцентричния светоглед. От негова гледна точка хелиоцентричният светоглед е погрешен. Това е така, защото, не­зависимо от изчисленията на астрономите, всеки човек ден след ден преживява например изгрева на слънцето сутрин и неговия залез вечер. За човешката психика това преживяване е много по-истинско от същностното знание, че Земята се върти около Слънцето. Човек не може да съпреживее психически това въртене и затова за него то няма абсо­лютно никакво значение.

Така че, хелиоцентричният светоглед е верен за наука­та и за астронавтите. За хората като цяло и за астроло­зите в частност единствено Земята е мислима като отправна точка. Защото човешкият живот се разиграва тук. Бон е столица на Германия. Това е вярно, но за мен, като жител на Мюнхен, това не е никакво основание да напиша на визитната си картичка бонски адрес. Човек може да изживее единствено себе си като център и да съотнесе све­та само към себе си. Ако не го направи, той ще загуби „местонахождението” си и душата му няма да има корен. Това е и по-дълбокото основание за дългата съпротива на църк­вата да приеме хелиоцентричния светоглед.

 

Хороскопът като измервателен инструмент

Астрологията не е вяра във влиянието на небесните те­ла върху човека. Астрологията е по-скоро система за отражение на действителността. Физиката също се опитва да отразява действителността с помощта на символи (числа и букви), но за нея това не е причина да вярва, че формули­те й влияят върху земното притегляне.

Хороскопът е инструмент за измерване, настроен да показва качеството на времето; работи с каквато поиска­ме точност. Точността му зависи от технически величини, но границите й не засягат измеримостта. Така, както и ко­личеството време може да се измери с точност, каквато ние пожелаем. Само че на практика тази точност зависи от техническите възможности. Докато хората са познава­ли само слънчевия часовник, те не са могли да мерят вре­мето толкова точно, колкото това е възможно с механичния часовник. Днес вече можем да измерим една хилядна и дори една милионна част от секундата.

По същия начин стоят нещата и в астрологията. В практическото приложение астрологическата точност чес­то пъти е много приблизителна и от нея има какво да се желае. Подобряването на точността зависи от техническото умение на астролозите и от по-нататъшното разви­тие на измервателния уред. Неговите граници се определят от човешките способности.

Пълна нелепица обаче са астрологични сентенции, кои­то поколения наред щателно се отпечатват във всеки нов учебник по астрология. Например: „Звездите предполагат, но никога не принуждават”. Подобна фраза, която повече­то астролози смятат за признак на собствената им скромност и сериозност, съдържа редица грешки. Първата, която бихме посочили е, че звездите нищо не правят – ни­то „предполагат”, нито „принуждават”. За термометъра също не може да се каже, че ако живакът му показва трий­сет градуса, той дава възможност на температурата на въздуха да се загрее, но не я принуждава непременно да го стори.

Звездите не принуждават, а само показват как е сглобе­на действителността в даден момент от време. Това оба­че, с респектираща точност. Ако цитираната по-горе сентенция беше вярна, тогава и пет минути занимание с астрологията щяха да са загубено време. Подтекстът на подобно мото е, че астрологическата прогноза се сбъдва с петдесет процента вероятност, т.е. тя може да се окаже вярна, може да се окаже и невярна. За да получим подобен резултат, по-лесно е да хвърлим ези-тура с една монета.

Друго подобно твърдение гласи: Съдбата на човека се определя от наследствеността, възпитанието, влиянието на обкръжаващата среда и космическите фактори. В това твърдение не само се носи вода от сто кладенци. Първият ни въпрос би бил насочен към природата на тези „космически фактори”. Що е космически фактор и как може да изпитаме влиянието му? За коя част от съдбата ни отговаря той? Той би трябвало да е намесен в събития, при които обкръжава-щата среда изобщо не участва, защото иначе нейната категория щеше да е отговорната.

Зад подобни изречения се крие не толкова дълбока мисъл, колкото желанието да се приемат теориите на естестве­ните науки и между тях контрабандно да се вкара и аст­рологията. Възпитанието и обкръжението са само конкретни нива, върху които се проявяват първичните принци­пи. Обкръжението е изпълнителният орган. Защото, как иначе човек да преживее „Космически фактор” (в смисъл на праидея), ако не чрез медиума обкръжение? Как можеш да бъдеш сгазен, ако няма кола; да се разболееш, ако няма ви­руси; да бъдеш убит, ако няма убиец? Само че всички тези фактори на обкръжаващата среда никога не са причина, а само „изпълнителни органи” на Съдбата.

Наследствените фактори пък са друго ниво на действи­телност, където също могат да се открият представите­ли на всички първични принципи. На ниво клетъчна информа­ция можем да четем действителността също толкова доб­ре, колкото и по небесната сфера. По тази логика генети­ците се оказват колеги на астролозите. Ако на астролози­те се случва да вярват в каузалното въздействие на звездите, защо да се сърдим на генетиците за твърдото им убеждение, че генната структура е „причината” за т.нар. наслед­ствени белези. Човек носи хороскопа си във всяка своя клетка, защото цялото може да бъде открито във всеки негов детайл. Както растението може да се открие в семето.

Съвсем нагледен пример за това е акупунктурата, коя­то отначало се е отнасяла за цялото тяло, после е открила целия човек в ухото, после и в носа, на дланта на ръката, върху стъпалото и така нататък. По същия начин човек носи своя хороскоп в окото, в ухото, в ръката, върху стъпалото, във всяка клетка. Символните езици са различ­ни, съдържанието е винаги едно и също. Защото всичко об­разува само една-единствена действителност.

Не без основание в древността са наричали астрология­та „царска наука”. Защото тя обхваща цялата действител­ност и може да бъде приложена с еднакъв успех на всички нива; защото е универсална. Не без основание Кеплер е на­писал книга с многозначителното заглавие „Предупреждение към противниците на астрологията”. Не без основание Парацелз нарича шарлатани и самозванци лекарите, които не са познавали астрологията. Тези почетни титли обаче се отнасят единствено до астрологията, която е запазила здравите си корени в езотеричния светоглед и все още е истинска мъдрост, а не до срещаните днес под път и над път изопачавания, които се подвизават под същото име.

Истинската астрология е била и си остава път на пос­вещението, който води от самопознанието и познанието на природата до познанието на Бога. Затова истинската аст­рология накрая прави сама себе си излишна. Истинската ас­трология е философия – затова и Шулт говори за „астрософия”, а не е ровене из бъдещето на хората около нас. Човек сам трябва да изучи астрологията, за да я разбере. Истин­ската астрология учи човек да разбира света и хората, изхождайки от тяхната собствена ситуация и по този начин вътрешно да се сдобрява с всички. как можем да се сърдим на някого, когото разбираме? Истинската астрология ни учи да виждаме едно ново измерение на действителността.

В рождената астрология хороскопът се отнася до мо­мента на раждането и по-точно до първото поемане на въздух. Както и при събитието, и при начинанието тук съ­що нещо започва. Наричаме го житейски път на човека. Хо­роскопът измерва в какво времево качество е започнал то­зи житейски път, и по това прави заключение как ще изглежда той по-нататък. Такъв рожден хороскоп, наричан още основен или радиксов хороскоп, важи за три различни области:

1.Той показва това, което психолозите биха нарекли структура на характера или личността.

2.  Ако към тази структура на характера, която сама по се­бе си е нещо статично, прибавим фактора Време, неизбежно се получава пътят на съдбата. Времевият фактор да­ва информация, кога човек ще изживее проблемен период.

3.  Основният хороскоп е същевременно и събитийният хороскоп на самия процес на раждането.

Тази трета област досега очевидно се е пренебрегвала, макар че именно тя има дългосрочни теоретични последи­ци. За живота на даден човек, както и за самия акт на раждането му, е валиден един и същи хороскоп. С други думи: животът на човек е само уголемена картина на раждането му. Съдбовните случки, които настъпват в живота, със сигурност са се проявили още при раждането в аналогични, значително по-умалени събития.

В началото вече говорихме за проблема с измеренията и казахме, че човек винаги разчита на една средна величи­на, за да може да отличи „образ”. Ако някой си подсвирква с привично темпо позната мелодия и ние ще я познаем. Ако обаче я раздели на отделни тонове и удължи времето между тях толкова, че всеки ден да чуваме само по един тон, ние няма да различим песента като цяло (като образ). Същото ще се случи и ако пуснем песента на магнетофон с прекалено голяма скорост. В астрологията прекалено бър­зото развитие е раждането, чиято вътрешна структура може да се разпознае едва във времевото разгръщане, на­ричащо се живот.

Обратно погледнато, това ни учи, че в живота на човек никога нищо (независимо дали болест, положителни или отрицателни събития и т.н.) не може да се прояви, ако то не е присъствало в умален вид още при раждането му. Са­мо че подобно твърдение противоречи на всички теории, които търсят „причините” за болестите и събитията в биографията на хората. Всъщност чрез съответните ме­тоди (реинкарнационна терапия) може да се докаже, че все­ки проблем на даден човек е проследим обратно чак до процеса на раждането на този човек. Защото във всяко начало е заложен и краят.

 

Хороскопът като учебен план за живота

Хороскопът показва качеството на времето в симво­лична форма, показва едно специфично степенуване и отно­шенията между първичните принципи, които властват над човека през земното му съществуване. Хороскопът е него­вата задача, съответно неговият учебен план, който тряб­ва да изпълни през живота си. Всеки така наречен аспект (астролозите разбират под това групиране на принципи) символизира определена задача, проблем.

Тук трябва да ми позволите няколко бележки към поня­тието проблем. В действителност проблеми няма. Опре­делена ситуация става проблем за даден човек, само кога­то той не може да интегрира тази ситуация в съзнание­то си. За шестгодишно дете умножението е голям проб­лем, за трийсетгодишен човек обаче едва ли – за тези го­дини той е успял да се научи да умножава. Всеки учебен процес е и разширяване на съзнанието, което ни позволява да решим дадена задача. С решаването на задачата ние я освобождаваме от нейната „проблемност”. Последствие­то от подобен процес на освобождение е, че освободената ситуация обикновено никога повече не пада до ниво проб­лем.

Важно е човек никога да не забравя, че проблемът озна­чава само индивидуалната разлика в нивата между дадена ситуация и състоянието на съзнанието и по този начин предизвиква човека да го освободи, като научи някакъв урок. В ежедневието повечето хора се държат така, сякаш проб­лемите съществуват „сами по себе си” и затова изискват от обкръжаващата ги среда да ги отстрани.

Говорим, че всеки аспект е символната форма на даден проблем и че хороскопът е сравним с учебен план за живо­та. Всички тези аспекти трябва да бъдат претворени в живота и освободени чрез усвояване на уроци, чрез активно осъществяване. Наистина, в момента на раждането разположенията са все още „проблеми”, но в края на живота, колкото е възможно повече от тях, трябва да са освободени от тяхната „проблемност”. Защото животът е учебен процес. За съжаление, за много хора това изречение не е нещо, разбиращо се от само себе си, каквото всъщност тряб­ва да бъде.

Ако в природата потърсим някаква обща характеристика, ще установим, че всичко се развива. И за науката, и за езотериката еволюцията в еднаква степен е цел за всич­ко живо. Ако науката е склонна да разглежда еволюцията като продукт на „случайни” генни мутации, то езотериката вижда в еволюцията завършено развитие, вървяло към предварително определена цел. Но по въпроса, че всичко, ко­ето живее, се развива, царува единство. Как става това? Единствено чрез учебни процеси. Отнася се и за червея, и за човека.

Виждаме обаче, че учебните процеси се осъществяват само с решаването на проблемите. И понеже решаването на проблемите винаги е свързано с усилие, обикновено живи­те същества не си търсят сами проблемите, а трябва да се сблъскат с тях. Така проблемите се оказват фактическите двигатели на еволюцията.

Човек нарича съдба инстанцията, която се грижи той никога да не престава да учи. Тя непрекъснато го сблъсква с нови и нови проблеми. Тъй като в хороскопа предварител­но е начертан целият учебен план за едно прераждане, хо­рата твърдят, че по хороскопа може да се разбере съдбата на даден човек. Взето изолирано, това твърдение звучи ка­то някаква фаталност, която застига всеки. Ако говорим обаче за учебен план или разпределение на задачите, ще открием малко повече от смисъла, който се крие в него.

 

Полярността на ученето

Сред вас сигурно отдавна витае въпросът доколко съд­бата е предопределена и има ли човек свобода да промени нещо в нея. Това е и си остава един от най-трудните въп­роси, но стъпка по стъпка бихме могли да се приближим към евентуален отговор.

Що се отнася до учебния план, той със сигурност е твърдо определен и трябва да се изпълни. Но дори вътре в тази предопределеност законът за полярността продължава да действа. Той ни поставя пред избора, как да изпълним учебния план, по какъв път да усвоим отделните уроци и как да разрешим проблемите. Значи, разграничаваме самите проблеми, които трябва да се решават и които са напълно предопределени, и начинът, по който изминаваме пътя към решаването им. Полярността предоставя два възможни на­чина:

1.  Съзнателно учене. Тази възможност изисква от човека постоянна готовност да се изправя пред предизвикател­ствата на съдбата и доброволно да освобождава с активна дейност всеки появяващ се проблем.

2.  Несъзнателно учене. То автоматически влиза в сила, ко­гато човек е пропуснал съзнателно да освободи даден проблем.

Мнозинството от хората обикновено се ограничават с втората възможност, т.е. с несъзна-телното учене. Но не­съзнателното учене е винаги учене чрез страдание. Докато човек е готов да поставя под съмнение стари позиции и мнения, да усвоява нови, да рискува да трупа нов жизнен опит, да разширява съзнанието си, така че да се справя със всички поставени му от съдбата задачи, дотогава той ня­ма защо да се страхува от твърде тежки удари на съдба­та или от болести.

В момента обаче, в който човек започне да отлага проб­лемите и да се опитва да ги избегне или пък да ги отрича (психолозите наричат това „изтласкване”), съдбата насила го принуждава да се върне към учебния процес, който е за­немарил. Човекът става жертва на ситуация, в която ще не ще освобождава поне част от проблема чрез преживяното от него. В подобни насилени ситуации учебният процес най-често е непълен, понеже съпротивата на пострадалия е твърде силна. Едва когато човек се примири с дадена ситу­ация, той може напълно да проумее смисъла й. Иначе неосвободеният остатък от проблема се превръща в зародиш за нов насилствен урок. Например:

От хороскопа на един човек вземаме аспекта, който на професионален език се нарича „Сатурн- квадрат- Марс”. Чисто технически това означава, че когато този човек се е раждал, планетата Сатурн е отстояла на ъгъл от 90 гра­дуса спрямо планетата Марс. Констелацията Сатурн-Марс обаче е само символ за определен урок, който трябва да се усвои. Вече се запознахме накратко със Сатурновия прин­цип, изразен в ключови думи като съпротива, структура, задръжка. Към Марсовия принцип причисляваме понятията енергия и импулс. Когато тези два първични принципа се срещнат в даден хороскоп в отношение, което се нарича квадрат, това означава, че у човека енергията и съпроти­вата са свързани една с друга и не могат да бъдат разделени. За краткост го наричаме „енергийно-съпротивителна проблематика”. Винаги, когато този човек поиска да разгър­не енергията си, ще среща съпротива.

Такъв човек много ще се оплаква от външния свят и ще смята, че постоянно злоумишлено му залагат капани. Колкото повече той проектира „вината” върху външния свят, толкова по-малко ще освобождава проблема си. Вярно е на­истина, че околният свят е изпълнителният орган на та­зи съпротива, но самият проблем се намира у човека, кой­то чрез афинитета си закономерно влиза в съприкоснове­ние точно с такива хора от външния свят. Може да се каже също, че той несъзнателно ги търси. В действител­ност човекът дори се нуждае от тази съпротива, защото без нея не би могъл да разгърне енергията си. Подобни хо­ра израстват от съпротивата, което лесно може да дове­де до така наречената „ескалация на търсенето на съпро­тива”.

Изявяването на аспекта е задача за човека. Тя не е ни­то добра, нито лоша, нито положителна, нито отрица­телна. Тя само изисква от човека да бъде претворена в действител-ността, защото само така може да бъде осво­бодена.

След това приемаме, че същият човек е изтласкал проб­лема. Когато го срещне, той го проектира върху околния свят и стоварва отговорността върху него; сам обаче не предприема нищо, за да реши проблема. Той изобщо не го счита за „свой проблем”.

В астрологията съществуват технически методи, с които може да се определи кога даден аспект става осо­бено актуален за един човек – така нареченото задейст­ване. Мнозинството астролози са склонни да определят подобни взаимозависимости като лоши или опасни, и, ако човек потърси съвет от тях, ще му кажат да бъде особе­но предпазлив във времето, за което е изчислено, че те ще се задействат. Общо взето, независимо дали ще последва или не този (напълно безсмислен) съвет, в предвиденото време нашият човек ще попадне в ситуация, в която ще се почувства като жертва на избягвания от него проблем „енергия-съпротива”. Вероятна, аналогична на първичните принципи възможност е, например, да се блъсне с колата си в някое дърво, карайки със 180 километра в час. Сега ве­че той е научил какво е енергия (180 километра в час) и какво е съпротива (дървото). Разбрал е тези два първични принципа.

От подобни събития винаги се учи, макар и не пълноцен­но. На пръв поглед това събитие като че ли дава право на астролога да говори за опасна и отрицателна планетна връзка. Всъщност обаче една напълно неутрална планетна връзка става опасна за даден човек в точно определен слу­чай – когато човекът съзнателно е отказал да изпълни за­дачата.

Как би изглеждало едно съзнателно разрешение? Чове­кът би трябвало да се огледа за някаква дейност или рабо­та, при която постоянно да може да осъществява описани­те принципи (енергия/съпротива) на произволно избрано ниво от действителността. В нашия пример подходящ е спортът карате. В каратето се учи да се изпълняват уда­ри с огромна интензивност и те да се спират с точност до милиметри пред целта. Иначе ударите биха били смър­тоносни за партньора, с който се тренира. Невероятната сила на подобни удари с ръце и крака често пъти се демон­стрира, като с гола ръка се чупят тухли или дъски.

Двата най-характерни признака на този спорт са високоенергетичните удари и голямата точност, с която те се контролират. Така че, каратето напълно отговаря на връз­ката „Марс-Сатурн”. В него безцелната сама по себе си енергия на Марс среща структурата на Сатурн. Ако чове­кът от нашия пример изучи този спорт, чрез ежедневните тренировки той непрекъснато я реализира. Чрез собствения си опит и занимания ще започне все по-добре да разбира проблема-тиката, а това разбиране от само себе си ще се пренесе и на другите нива на съществуване.

Такъв човек няма защо да се страхува от задействане­то на тази връзка. Той няма да се блъсне в дърво, дори да кара със 180 километра в час. Тя ще се прояви и при него, когато дойде моментът, но няма да го подложи на опас­ност. По това време той може, например, да спечели със­тезание по карате, да вземе нов дан или нещо подобно. Да­дохме този пример, за да изясним доколко решаването на задачата е детерминирано и как изглеждат възможностите за избор между съзнателния и несъзнателния път. Съдбата се интересува единствено от крайния резултат, не от пъ­тя. Важно е постигането на учебната цел, а не колко мъка ще си докара човек, тръгвайки по пътя на постоянния отказ да учи.

Между другото този пример трябва да хвърли светлина и върху въпроса за точността на астрологичната прогно­за. Астрологията работи точно на ниво принципи. Тези принципи обаче може да се осъществяват конкретно на безброй много нива. Определянето на нивото на осъщест­вяване е до голяма степен невъзможно за астрологията. „До голяма степен” в случая означава, че доминирането на определени нива е разпознаваемо и че евентуално могат да се подобрят техни-ческите възможности за отбиването им. Модерните астрологични системи вече могат отчасти да обхванат нивото, но диференцираността на подобни сис­теми прави практически невъзможно прогностичното им използване. Трябва да сме наясно, че това не се дължи на липсата на точност, а е следствие от системата на вертикалното мислене. Понеже съдбата не се интересува от контретното ниво на осъществяване, за нас то също не е от толкова голямо значение.

По-късно ще видим, че именно взаимозаменяемостта на нивата дава ценни възможности за терапия. На непосвете­ния може да прозвучи странно, че за астролога катастрофирането в дърво и каратето са „едно и също”, но, от дру­га страна, благодарение точно на този начин на мислене можем да откриваме съвсем нови взаимовръзки в действи­телността.

Ударите на съдбата и болестите почти винаги са само пасивният аспект на един неприет доброволно учебен про­цес. Кратката формула гласи: който не се учи, пати. Като цяло хората поставят много своеобразни изисквания към живота и към съдбата си. Държат се така, сякаш имат право да им е добре, да са богати, здрави и щастливи. Какво гротескно изкривяване на действителността! Откъде хората извеждат това право?

Човек не се преражда на този свят, за да се наслаждава лениво на светлината на слънцето, а за да се развива и да служи според възможностите си на света. Който прави то­ва съзнателно, ще намери щастието. В казаното няма не­навист към живота като подтекст; то само иска да раз­мести приоритетите.

Човек непрестанно търси щастието. Това не е само не­гово право, но и дълбоко скритата пружина на действията му. Само че в голямата си част поетите пътища са непод­ходящи, за да се увенчае търсенето с успех. Човекът търси нещо, което той нарича щастие, без да има точна предста­ва, какво всъщност е това щастие? Разни неща от външ­ния свят се идентифицират с лелеяното чувство за щастие и човек си мисли, че когато ги притежава, ще бъде щастлив.

Така започва едно безкрайно и безсмислено преследване. Защото винаги, когато човек стигне до носителя на щас­тието, за който е копнял, става ясно, че той не е в състояние да му даде исканото щастие. Гладният смята, че ще бъде най-щастливият човек на земята, ако може да се нахрани до насита. Когато му дадат бленуваната храна, той ще започне да си мисли, че щастието му ще е пълно, ако има и жилище. Когато получи и жилището, ще започне да копнее за собствена къща с градина. Като получи и тях, за да бъде щастлив, ще му трябват слава и признание. След като постигне и тях, за съжаление, някаква хронична болест ще започне да пречи на щастието му. Като се излекува от болестта, той ще се почувства самотен и ще са му нужни „само” хора, за да бъде щастлив. „За щастие” смъртта ще го освободи временно от това изнурително преследване на щастието.

Грешката се дължи на убеждението, че щастието зави­си от външни неща. Ние пропускаме да забележим, че неща­та въобще са привлекателни, само докато не ги притежа­ваме. Щастието не може нито да се преследва, нито да се притежава. Можем само да бъдем щастливи. Щастието е състояние на съзнанието, на душата. То е напълно независимо от външния свят. Щастието расте там, където човек е в хармония със света. Расте там, където човек осъзнава задачата си и разбира каква милост е да му бъде поз­волено да служи.

Страданието е противоположният полюс на щастието и затова в края на краищата е същото. „За щастие на човека” страданието има грижата той да не се лута вечно по грешни пътища. Страданието се грижи човек да не се отказва от търсенето, пречи на покоя. Страданието вина­ги е обиколен път, но това не го прави по-малко път.

 

Астрологията на полето на прераждането

Да се върнем към нашия рожден хороскоп. Видяхме, че той представлява учебен план за един живот и като такъв показва съдбата на човека. Житейският път на даден човек е определен още при раждането му. С биографията си човек само превръща латентността в действителност. В живота на човека няма случайности.

Изниква въпросът, дали той не би имал друг учебен план и с това друга съдба, ако „случайно” се е родил няколко ча­са по-късно или по-рано. Това наистина е така, защото дру­гото време има и друго качество и затова показва и друг житейски път.

Някой може да помисли, че хвърлихме толкова труд да отричаме случайността в живота на човека, само и само, за да я преоткрием в обвързаността й с момента на раждането. Случайният час на раждане ли решава съдбата? Ние оставаме верни на разбирането, че на този свят никога не може да има нищо случайно. Затова и събитието на ражда­нето трябва да е определено от някаква закономерност.

Всяко събитие е само формален израз на определено съдържание. Съдържание и форма трябва да си кореспонди­рат. По формата можем да разберем съдържанието и об­ратното. (Типична заблуда на младежите е да вярват, че като търсят ценни съдържания може да занемаряват фор­мата.) Раждането е формално събитие, което се проявява във време с определено качество и представя определено съдържание. В какво се състои това съдържание?

На това място сме принудени да се обърнем към тема­та за прераждането. Когато се ражда, човек не идва на бял свят като „празен лист хартия”, т.е. като чиста и девствена душа (както сме свикнали да мислим за децата), зави­сима само от благосклонността на минутата на раждане. Ако надникнем в биографията на една душа (по-късно ще се върнем на това), ще видим, че тя има зад себе си дълга ре­дица от земни животи. Във всеки живот тя е трябвало да се справи с различен учебен план, който е усвоила повече или по-малко добре.

Когато умира, човек само в много редки случаи напълно е разбрал и изпълнил всички изисквания и задачи на съдбата. Почти винаги остава нещо, което не е доизпълнил и не е доразбрал, подобно на годишния баланс на някой търговец, при който и под чертата остава някаква сума. Ако се из­разим образно, цифрите под чертата представляват кода на душата. Този код символизира нейната качествена зря­лост. Душата ще може да се прероди отново, едва когато качеството на времето отговаря на собственото й качес­тво.

Преди определихме качеството на времето като предпоставка за проявата на адекватно по съдържание събитие. И в този случай времевото качество е вратата към мате­риалната действителност, която се отваря, само когато „съдържателното качество” на душата си кореспондира с качеството на времето (Законът за резонанса!). Часът на прераждане би бил зачатието, но по горните закони зачати­ето се съотнася с раждането, така че можем да кажем: ка­чеството на времето при раждането говори донякъде за „естеството” на преродената душа.

Хороскопът е закономерният междинен резултат от досегашния път през земните животи. Затова той не е нито случаен, нито несправедлив. Хороскопът показва кармата на човека – той е станалият необходим учебен план за даденото прераждане.

Оттук става ясно колко фундаментално е свързана ас­трологията с учението за прераждането. Без връзка с прераждането астрологията би била пълна глупост, защото никой астролог, който отрича прераждането, не би могъл да даде задоволителен отговор на въпроса, защо хороско­път на един човек е такъв, а на друг онакъв. Тогава хорос­копът щеше да е резултат от случайност или от произво­ла на съдбата. Но ако аз работя със случайността или про­извола на съдбата, заниманието с астрологията ще се обезсмисли, защото с нея щяха да могат да се изчисляват само закономерностите на произвола.

Хороскопът е нещо, което всеки сам си е изработил и не може да се оплакваме от него. Няма добри и лоши хорос­копи, но без съмнение има задачи, чието претворяване в действителността е по-леко или по-трудно.

За съжаление, поради смесването на астрологичната техника с функционалния стил на мислене на нашето вре­ме, астрологическата мисъл поема във все по-погрешна по­сока и това води до опасността астрологията повече да навреди, отколкото да помогне на човека, дошъл за съвет. Най-вече когато на планетите се приписва влияние. Така не­бесните тела се превръщат в нови проекционни равнини на вината. Ако досега виновните са били търсени в обкръжаващата среда, семейството, професията, държавата, то изведнъж Сатурн се превръща в изкупителната жертва. Жертвите на подобен възглед търсят вината за всички трудности в живота си в „лошия хороскоп” и завиждат на успелите хора и на „хубавия им хороскоп”.

Щом астрологията пада до такова ниво, не е чудно, че не престават обвиненията в суеверие. Тази погрешна основ­на позиция почти автоматично води до може би най-разпространената заблуда на привържениците на астрологията – че астрологията е метод, с който може да се коригира съдбата. Почти навсякъде, където се занимават с астроло­гия, смятат, че могат да надхитрят поне малко съдбата и че от познанието за звездите могат да извлекат предимс­тва за себе си и за клиентите си.

Подобно отношение води до съвети, при които на някого настойчиво се препоръчва да бъде изключително предпаз­лив през следващите месеци, да не предприема нищо и най-добре в три определени дни изобщо да не става от легло­то, защото по това време ще действа лош и опасен аспект. Но човекът не бива да се отчайва напълно, защото след половин година ще стане по-добре – Юпитер ще се намира в тригон спрямо Слънцето. И тогава може да предп­риеме всичко замислено. Ще се случат щастливи събития, ще има печалби и така нататък.

По-добре никаква астрология, отколкото такива заблу­ди. Някои хора стигат дотам, че стават зависими от ас­трологията, като от наркотик и преди вземането на каквото и да било решение първо се съветват с астролог, за да разберат дали разположението на звездите е благоприят­но. Или пък преди всяко пътуване с кола хвърлят поглед в хороскопа. И така нататък. Така че, ако обичате, недейте да мерите астрологията с аршина на заблудите на хората, които я ползват. Иначе тя скоро ще трябва да бъде зачис­лена към наркотичните вещества.

Човечеството е очаровано от идеята да заблуждава съдбата. Всеки се опитва по свой начин – лекарите с ин­тензивните отделения, астролозите с хороскопите. Съща­та пропаст, която зее между нашата медицина и истинското лечителско изкуство, дели и астрологията на нашето време от истинското познание за звездите.

 

Осъществяването на съдбата

Астрологията не е средство да излъжеш съдбата, а е предназначена да помогне за осъществяването й. Още при древните гърци и римляните откриваме нашите планетни принципи, пресъздадени като богове. Първичните принципи са били персонифицирани и дефинициите им са били описва­ни като качества на боговете. Така че, античното съзвез­дие от богове е подобна на астрологията система за отра­зяване на действителността. Тук само ще споменем, че и Библията е строго изградена на тези седем планетни прин­ципа, но за това е необходимо специално изложение.

Дребните гърци са познавали една проста формула за безпроблемно общуване с боговете. Докато човек им прина­ся жертви, боговете не го закачат. Спре ли да им принася жертви, богът сам си взима жертвата със сила. Тази фор­мула и досега е валидна и е фактическият ключ към астро­логията. Пък и по-близо до действителността е да си пред­ставяме първичните принципи като „богове”, отколкото като мъртви небесни тела.

Понятието „жертвам” означава да отворим място за даден първичен принцип в собствената ни сфера на преживявания, да го интегрираме в съзнанието си. Различните принципи по различно време предявяват правата си към човека. Те изискват от него да се занимае с тях в точно оп­ределен момент. Който с готовност приеме това изискване и допусне в себе си божеството, за да го опознае, той принася жертва на това божество и няма защо да се стра­хува от него. Който обаче приеме „почукването” му като повод да заключи вратата си и да не го пусне вътре, кой­то не иска да го опознае, той може да е сигурен, че ще бъ­де насила принуден да принесе жертвата, която е отказал.

Житейският път на човешкото съществуване трябва да води към съвършенство. И най-малкият усвоен урок пра­ви човека по-съвършен. По-съвършен става той, когато до­бавя липсва-щото, когато интегрира непознатото. Така човекът закономерно бива сблъскван от съдбата с онези прин­ципи, които още не е осъществил, които са му още чужди, които му липсват.

Точно тук се крие опасността, която засяга толкова много хора. Те се затварят в себе си, изтласкват в съзна­нието си или оказват съпротива, само и само да не прине­сат исканата от тях жертва. Така започва борбата меж­ду съдбата и човека. Само че победата на съдбата е осигу­рена предварително. Човекът губи и се оплаква от лошата съдба, която го съсипва. Но не забелязва, че именно той е този, който не е приел поканата.

В това е смисълът на астрологията. Един съвет при ас­тролога трябва да запознае човека с учебния план, който му предстои да изпълни в сегашното си прераждане и да му ра­зясни отделните принципи, с които ще трябва да се спра­ви. Астрологът не бива да му предсказва бъдещето, за да не го лиши от собственото му развитие. Но той може да го информира, кога „кое божество ще почука на вратата му” и как трябва да постъпи с това божество, за да го опознае и обикне. За съжаление, твърде често се забравя, че когато наистина опознаем нещо, автоматично се научава­ме и да го обичаме. Омразата винаги означава непознаване на обекта.

Благодарение на вертикалното мислене, астрологът мо­же да назове пред потърсилия съвет от него възможности за осъществяване на новия принцип и за освобождаването на дадена планетна връзка на различни нива. Истинската астрологична консултация не съдържа предупреждение да се избягва даден принцип (аспект), а само съвети и окуражава­не човек да влезе в съприкосновение именно с този принцип.

В това се крият възможностите на истинската „астротерапия”. Астротерапията, която ние разработихме през последните години, използва като основа една „матри­ца на действителността”, по модела, който скицирахме в началото на настоящата глава. Тя дава съотнасянето на възможно най-голям брой нива към десетте първични принципа и на връзките между планетите. Проблемите или бо­лестните симптоми са винаги само задействането на даде­на констелация на определено ниво (например, ако е болест, физическо или психическо).

Задача на всяка болест е да запознае човека с конкретен принцип, който той очевидно не е задействал доброволно. С помощта на тази матрица на действителността е възможно да се направи излишна дадена болест, като се посо­чат начини на осъществяване на същия принцип, само че на други нива. Нивата се сменят във вертикална посока. Този метод не се бори срещу симптома, а фактически го прави излишен сам по себе си, защото сблъсъкът с принципа, кой­то трябва да се усвои, става на друго ниво. Това е съзна­телно изместване на симптома по вертикала.

Нека отново онагледим казаното с един прост пример:

Бихме могли да изчислим, че през следващите месеци да­ден човек влиза в „Сатурнова фаза”. Това значи, че му пред­стои да се справи със Сатурнов аспект. В примера си за по­реден път използваме Сатурновия принцип, първо, защото той се смята за особено „лош” и навсякъде всява страх, и, второ, защото вече се запознахме донякъде с този принцип и знаем аналогичните му съответствия на отделните ни­ва.

Има астролози, които биха предупредили клиентите си да се пазят от загуби, ограничения, катастрофи, болести и т.н. Но клиентите им няма да имат никаква полза от такова предупреждение. Те само ще се уплашат и ще се чувс­тват като жертви на една очевидно лоша планета. А в действителност, предстоящият Сатурнов аспект означава само, че е узряло времето човек да се запознае по-отблизо с принципа на Сатурн, да го интегрира в собствения си жи­вот, да приеме в себе си „бога Сатурн”, за да стане по-съ­вършен.

За да може този необходим процес да се извърши по-леко, ние първо бихме обяснили принципа, за да се разбере, че той има основание да съществува като градивен камък на действителността и така да премахнем съпротивата към него. После бихме дали на клиента си цяла поредица от съ­вети, как активно да осъществи този принцип в живота си. Отначало тези съвети могат да му се сторят малко странни, но таблицата ще ни помогне бързо да проследим смисъла им. Съветите биха звучали горе-долу така:

В близко време ще трябва да предотвратите всички усилия за експанзия, да избягвате компаниите и забавите, както и всичко, което има нещо общо с разсейването, развлечение­то и прекаляването. Започнете да се обличате по възможност само в черни дрехи и често се разхождайте на гроби­щата. Ако имате възможност, отделете стая, в която да можете да се оттегляте сам. Стаята трябва да е семпла, обзавеждането й да се свежда до най-необходимото. Да е боядисана цялата в бяло или черно; като украса на стена­та може да има евентуално тринайсетата карта от Таро (Смъртта). На работната си маса бихте могли да поста­вите череп или пясъчен часовник. Оттегляйте се колкото ви е възможно по-често в тази стая за медитация. Четете Тибетската книга на мъртвите и определени места от Библията. Избягвайте обилното ядене. Хранете се, напри­мер, макробиотично или, още по-добре, постете. Като напитка за предпочитане е чаят от хвощ. За лекарство са подходящи оловото или варта в хомеопатична форма, в го­ляма доза и еднократно. Слушайте класическа, сериозна музика. През този период внимавайте да има ред във всичко, което вършите. Опитайте се да структурирате по нов на­чин много области от живота си. Опознайте благодатта на тишината и самотата и ги обикнете.

 

Веднага се вижда, че всички по-горни препоръки идват от вертикалната аналогова верига на Сатурновия принцип: структура, олово, хвощ, черно, гробище, всички символи на смъртта и т.н. По-същия начин възможностите могат да се разширят на много други нива и да се съобразят с конкретния човек. Ако клиентът последва повечето от тези съвети, той неизбежно ще опознае и разбере принципа на Сатурн. Защото човек не може просто да извърши всичко това, без едновременно нещо да се случи в него.

Но понеже върши всичко доброволно, той няма да предизвика съпротива и така ще се научи да обича смисъла на принципа на ограничението, отказването и структурата (редукцията до най-необходимото). След този период той ще установи, че съприкосновението със старателно избяг­ваните преди проблеми на смъртта, самотата, тишината, го е направило по-зрял, че му е било позволено да опознае нови измерения на действителността. През периода той активно е вършил онова, което е трябвало да върши – учейки се е интегрирал нов за себе си аспект от действи­телността. Изпълнил е своя учебен план и е освободил проблема.

Ако въпросният клиент не последва препоръките, защо­то смята, че отказът, ограниченията и самотата „не са за него”, че не са му по вкуса и продьлжи да си живее по стария начин, Сатурновият аспект много скоро ще стане „лош” за него. Той принудително ще вземе „жертвата” си.

Така например някое пътно произшествие ще докара на­шия клиент до болницата. В нея той ще трябва да се откаже от толкова много неща – от събирания, компании, обилна храна, всякакви удоволствия, от всичко, от което го посъветвахме да се откаже доброволно! Обстановката в болничната му стая се свежда до най-необходимото – точ­но такава стая го посъветвахме да си обзаведе. На всеки няколко дни ще вижда как карат починали хора по коридо­рите и неизбежно ще го споходи мисълта, че самият той при катастрофата е бил много близо до смъртта. Ние съ­що го бяхме посъветвали да се замисли върху умирането и смъртта. Дълго ще стои сам и ще има достатъчно време за размисъл.

Както виждаме, крайният ефект е същият. Защото ве­че казахме, че учебната цел е предварително определена. Из­борът, който ни е даден, е в това „как” да учим – добро­волно или по принуда.

Болестта като информация

По същия начин дори вече проявени болести или пробле­ми могат да се приближат към своя край. Критерий за раз­бираната по този начин терапия е въпросът: На какво бо­лестта иска да научи пациента? Какво засегнатият не ис­ка да усвои? Целта на терапията е да замести учебния про­цес, предвиден с болестта. Иначе тя никога не би могла да лекува.

Подходът е хомеопатичен. (По-подробно за принципа на подобното в хомеопатията в следващата глава.) Няма кой знае колко голям смисъл да се опитваме да развеселим и ободрим някой склонен към депресия пациент. По-скоро той също ще трябва да се занимае с представителите на Са­турн – черния цвят, самотата, смъртта и т.н., ако иска да намери изцеление. В днешно време този основен закон се престъпва навсякъде. Болничните стаи са шарени и весели, приказките – окуражителни. Но в крайна сметка, всеки знае, че не можеш да разказваш вицове на човек в траур.

Във всичко работим против волята на съдбата, вместо да я подкрепяме. Някои терапевтични методи се подчиня­ват на закона за аналогиите, без обаче ползващите ги да имат и най-малка представа за това. Те си изграждат сложни теории, с които обясняват ефективността на метода, подчинен, всъщност, единствено на закона за аналогиите.

Така например принципът на Нептун отговаря на разграждането на неотложното и конкретното, на замъгляването, на несъзнателното. Аналогичната му верига, заедно с други неща, включва и понятия като алкохол, наркотици, отрова, измама, вода, тъмнозелен цвят (като на бутилки­те), крака, сънища, визии, мистика, езотерика. (Между дру­гото тази поредица обяснява, защо общественото мнение не прави разлика между измама, илюзия, езотерика, от една страна, а от друга, защо в областта на езотериката дейс­твително толкова често се срещат заблудата – самозаблудата и заблудата на другите, и измамата.)

Ако в живота на един човек актуален стане принципът на Нептун, значи той трябва да се сблъска със скрити жи­тейски основания и да получи достъп до несъзнателното. Но затова е необходимо, непосредствено предстоящото, съзнателното, логиката, интелектът временно да бъдат лишени от приоритета си и да станат „пропускливи”. Чо­векът ще загуби способност да се концентрира, ще стане „отнесен” и прочие.

Необичайният взлом на несъзнателното кара човека първо да иде на лекар. Той ще му изпише лекарства за ста­билизиране на психиката. Те ще му помогнат малко, защо­то са „отрова” и принадлежат към същата аналогова ве­рига. По-нататък човекът вероятно ще иде да се лекува при психотерапевт. Тук той действително ще може да извърши онова, към което го подтиква Нептун. Ще се сблъс­ка с несъзнателното, мечтателното, ирационалното. Но на него много повече ще му помогне самото занимание с тях, отколкото обясненията, изведени от теорията на психоанализата. Почивка на море и прочитането на някой езотеричен роман биха постигнали същото, както и бани­те на краката и цветовата терапия с тъмнозелена свет­лина.

Можем да продължим тези примери до безкрай. Важното беше само да представим значението на „матрицата на действителността”, която ни дава възможност да разберем закономерната структура на астрологичните и, в широкия смисъл на думата, езотерични отношения и твърдения.

 

Пътят към свободата

С примера на астрологията се опитахме да изясним по­нятието Съдба и правилния подход към нея. Астрологията ни послужи само като помощно средство, за да направим по-разбираема Съдбата. Резултатите са валидни и незави­симо от астрологията.

Накрая остава въпросът за предопределението и сво­бодната воля на човека. Отговорът на този въпрос много лесно може да стигне до задънена улица, ако не се съобра­зим с условията на закона за полярността. Детерминираност и свобода са два полюса, които взаимно се обуславят и  принадлежат един към друг и които не се взаимоизключват, както често си мислим. Както  и при всяка друга полярност, на нас ни е трудно, ако изобщо е възможно, с на­шия разум да схванем едновременността на двата полю­са. И все пак, свободата не може без детерминираност и обратното. Двете взаимно се обуславят, подобно на свет­лината и тъмнината, вдишването и издишването. Затова пътят към свободата води през изпълнението на закономерността.

Парадоксалната истина гласи: Само който се подчинява на закона, е свободен. Мнозинството хора обаче се опитват да постигнат свобода чрез произвол. Но този път во­ди към несвобода. Страданието е само триенето, което се получава между човека и световния закон. Да изпълняваме закона означава да не чувстваме повече триенето. Затова златните правила за постигане на абсолютна свобода са:

1.  Опознай самия себе си (микрокосмоса)!

2.  Опознай закономерностите на Вселената (макрокосмоса)!

3.  Разбери, че закономерността е нещо добро (постигане на хармония)!

4.  Подчини се доброволно и напълно на признатата за добра закономерност!

Който извърви докрай и четирите стъпки, от само себе си ще пожъне quinta essentia, която тук се нарича Свобода. Който доброволно се подчини на закона, става едно с него, сам става закон и вече няма нищо над него, което да му поп­речи. Кроули казва: „Всеки човек трябва да е като звезда и да следва орбитата си.” Звездата е свободна, докато следва орбитата си Несвободата започва с излизането извън орбита.

Така и всяко човешко същество си има своя орбита, ко­ято трябва да следва в Космоса. Човек трябва да познава тази орбита, иначе ще започне да усеща триенето от из­лизането извън нея. Ние не даваме предпочитание нито на активността, нито на пасивността – само двете заедно създават ритъм. Човек първо трябва да замълчи и да се ос­луша, за да разбере каква е неговата орбита. После обаче активно трябва да се придържа към нея. Но тази актив­ност идва от доверието, а не от доминирането на егото, което казва „Искам и правя.” Най-голямата си свобода човек е постигнал, когато е способен да каже: „Господи, да бъде твоята воля, а не моята”.

 

5

Болест и лечение

Без Спасителя няма спасение. Възстановяването на биологичната норма никога не е изцеление в по-висш смисъл. Изцелението е освещаване.

Херберт Фриче

 

БОЛЕСТТА Е НАЙ-ЧЕСТО СРЕЩАНИЯТ НАЧИН за задействане на съдбата. Болестта и здравето ще стават все по-важни проблемни области, както за отделния човек, така и за обществото. А решенията ще бъдат все по-трудни. От една страна, сме свидетели на главоломно развитие на медицината в техническо отноше­ние, от друга страна, болните все повече се увеличават, а боледуването става все по-скъпо.

Ако се вгледаме в силния интерес към проблема болест и в разнообразните дискусии по него, ще се изненадаме колко опростенчески и колко едностранчиво се третира тема­та. Колко ли голям трябва да стане натискът на събити­ята, за да започнем да разбираме, че досегашните медицински теории се намират на ниво, което чисто и просто не отговаря на нивото на болестта? Твърде лесно се пропуска фактът, че дори задълбочаването на теориите не може да оправи основните грешки в тях.

Нашата модерна научна медицина стига в развитието си до Хипократ (400 г. пр. Хр.). Хипократ произхожда от прочутия род на Асклепиите, които в Древна Гърция в продължение на цели векове са били основатели на болници – асклепиони, в които жреците са лекували болните с ритуали и заклинания. Самият Хипократ винаги е подчертавал, че произхожда от Асклепиите, но въпреки това скъсва с тях­ната традиция, с медицината на жреците, и започва да разглежда болестите отделно, сами за себе си, независимо от всякакви религии. Изследвайки тяхното развитие, той е из­мислял и съответното лечение. С това той поставя основите на метода, който и до днес е задължителен за науч­ната медицина.

Тази медицина почти не се е променила от времето на Хипократ и не е отбелязала някакво решително развитие напред, ако съдим по съотношението между прогреса в от­делни нейни области и регреса в други. Преди отстъпничеството на Хипократ лекуването е било работа на жреческото съсловие и на религията. Болестта е била израз на Бо­жия гняв и „градящият мост” (лат. роntifex = строител на мостове) жрец я е лекувал, като е призовавал болния към разкаяние и отново го е сдобрявал с божеството. От глед­на точка на жреческата медицина болестта винаги е свър­зана с вина, а излекуването – с покаяние и обновление.

Отвръщането на Хипократ от тази традиция, е еднов­ременно отвръщане от „боледуването” и обръщане към са­мите „болести”. Медицината и до днес се занимава с диагностициране и терапия на „болести” и подминава фактическия проблем на „боледуването”. Не човек има болест, а по-скоро той е болен. Но точно с този болен човек медици­ната не се занимава, а се концентрира само върху негови­те болести, върху симптомите. Така че успехите на меди­цината се ограничават с болестите, но не се и докосват до боледуването на човечеството. Така, поради обособеното наблюдение на болестите, с някои групи симптоми се спра­вяме удивително добре (при епидемии, инфекциозни болес­ти), но за сметка на това, напълно изпускаме от поглед об­стоятелството, че „боледуването като такова” по ника­къв начин не се е променило. Ханс Блюхер, който като ни­кой друг е прозрял философията на тези взаимовръзки, пи­ше в своя „Трактат по лечебно изкуство”:

„Болестите са доброто, с което е натоварено човечес­твото; масата болни, която се проявява в света, винаги остава една и съща; поне промяната й не зависи от каква­то и да било човешка намеса. Когато някой лекар лекува бо­лен, той не премахва от света определено количество бо­лест, така както и материята не се унищожава чрез изга­ряне. Лекарят взима от този човек индивидуалния му дял болест и, без сам да знае, го прехвърля върху друг човек.”

Понеже темата ни е съдбата на човека, трябва да се спрем и на боледуването, на това „добро, с което е нато­варено човечеството”. В случая симптомите не ни интере­суват особено. Нашето наблюдение изисква да свържем ме­дицината с философията и религията, макар че научната медицина боязливо избягва подобна връзка. Разбира се, така ние ще стигнем до други заключения за лекуването на болестите.

И все пак, за да избегнем недоразумения, още отначало трябва да подчертаем, че не става въпрос да нападаме не­що или някого или да осъждаме делото му. Няма спор, че в много случаи нашата медицина дава необходимата помощ, която всеки приема с благодарност в съответната ситуа­ция. Полето на нашето наблюдение не е помощта, а боле­дуването и неговото изцеление. Медицинската терапия има своите основания за съществуване и е благословена в случа­ите, когато е необходима бързата й намеса и все пак, тя няма нищо общо с изцелението.

Защото изцелението е винаги освещаване и се докосва до измерение, непознато за научната медицина. Изяснява­нето на понятията и взаимовръзките не бива да бъде схва­щано като критика, а като опит да се покаже, къде дейс­тваме прекалено несъзнателно. Несъзнателното винаги е необходимият предшественик на осъзнатостта.

Всяко нещо си има основание за съществуване в опреде­лено време. И времето е това, което после премахва осно­ванието. Грешката е липса на знание. Затова всяка грешка чака своето преображение, също както всяко олово един ден трябва да се превърне в злато. Така, както зимата сънува лятото, а нощта подготвя деня, така и всяка грешка носи скрита в себе си истината. Наша задача е да освободим то­зи кълн светлина.

 

Боледуването и смъртта като знаци на Съдбата

Видяхме, че боледуването обикновено замества пасивни­те уроци, чиято цел е да сблъскат човека с действител­ност, която той се съпротивлява да приеме. Болестите винаги са носители на информация. Няма безсмислени болес­ти. Те ни показват къде сме излезли от орбитата си; те са краят на погрешните пътища, по които сме поели; те ни принуждават да задаваме въпроси.

Лекуване означава да освободим информацията от бо­лестта. Това предполага въпроса за смисъла. И тук се проявява опасността от днешната медицина, която се опит­ва да обясни функционално болестта, изхождайки от самата нея, и с мнимите си отговори да попречи на пациента да постави въпроса „Защо?”. Всеки болен чувства дълбоко в себе си, че боледуването трябва да има нещо общо с него, чувства някаква вина. За него болестта му е нещо повече от погрешно функциониране на тялото. Но тези наченки биват задушавани още в зародиш от лекаря с уверението, че всичко това не е нищо друго освен… Така болестта все повече губи ролята си на носител на информация, на парт­ньор по трудния път към еволюцията. На нея се лепва клей­мото на враг, който трябва да бъде победен с всички сред­ства.

Прави впечатление, че в медицината се говори изключително само за борба с болестите. Защо тогава да се учуд­ваме, че тъкмо медиците не могат да разберат боледува­нето? Никой не може да разбере и да опознае врага, докато се „бори” с него. Докато медицината не сложи край на тази борба; нейната съдба ще продължава да бъде некомпе­тентността по проблемите на боледуването, защото ще й липсва разбиране. Първата и най-важна стъпка за болния е да влезе в хармония с болестта, да се научи да й казва „да”. Но как да се удаде това на пациента, щом неговият лекар възприема себе си като борец с болестта му? Съпро­тивата винаги поражда съпротива, борбата – борба.

Също както при водещите война правителства, които огласяват пред народа си само победите, а загубите премъл­чават, така и от медицинските кръгове ние чуваме само за победи над болестите. След толкова обявени победи от противника вече не би трябвало да е останало и следа… Но, слаба Богу, противникът е толкова велик, че не може да се впечатли от инжекциите, таблетките и скалпелите на медиците. Казвам „слава Богу”, защото, ако изчезнат болес­тите, ще изчезне и възможността за човешката еволюция. Човек може да бъде изцелен, само защото е болен. Без бо­лестта няма спасение.

Вторият голям и самозван враг на медицината е смърт­та, която също се опитваме да победим. Това занимание очевидно пречи да се опознае по-отблизо живота. Защото досега не сме излезли извън наблюдението на някои въздейс­твия на живота. Самият живот като самостоятелно ка­чество е сравнително непознат на професионалните медицински кръгове. Това не бива да ни учудва толкова, ако се замислим, че от началото си досега медицината учи по трупове и с това е по-скоро наука за мъртвите, отколкото за живите. При нея се разпорежда същият първичен закон, както и в протичането на съдбата на всеки отделен човек: принудата да се занимава особено интензивно с онова, на което се съпротивлява.

Ако се вгледаме по-внимателно, има нещо подозрително в подобна съпротива срещу болестта и смъртта от стра­на на една професионална група, чиято цел – както тя са­мата е обявила – е да помага на другите. Да се противо­поставяш, е равносилно на това да не се примиряваш, да не се сдобряваш, което отново ни навежда на мисълта за не­съзнателни страхове. Помощта за другите се оказва прене­сена във външния свят битка със собствените проблеми, с непреодолени страхове от болестта и смъртта. Който на­истина е проумял болестта, не може да говори за „борба с болестта”. Който се е примирил с умирането, не говори за „състезание със смъртта”, когато е успял да запази физическите функции на едно тяло в интензивното отделение.

В някакъв вестник веднъж бе написано за отчаяни лекари. Причината за отчаянието им беше младеж, който след катастрофа използвал кратките проблясъци на съзнанието си, за да откаже категорично – по религиозни причини – преливането на кръв от друг човек. Учудено се питаме, защо лекарите са били толкова отчаяни? Да се надяваме, че е за­щото самите те не са притежавали силата на вярата, ко­ято е имал пациентът им.

Ако въжделенията за власт на медицината продължават да се развиват в същата степен както досега, скоро ще трябва конституционно да осигурим правото си на боледу­ване и смърт. Помощта винаги има особен привкус, когато е дадена на всяка цена, дори и против волята на засегнатия.

Разбира се, тези разсъждения не бива да бъдат едност­ранчиви и да стигат дотам, че да изкарват едва ли не ме­диците виновни, че пациентите им не се отнасят разумно към боледува-нето и смъртта. Законът за резонанса поста­новява, че всеки получава, каквото заслужава. В нашия слу­чай това означава, че болните получават медицината, коя­то заслужават. Това важи и за отделните случаи. Всеки болен получава терапевта, за когото е узрял. И обратното. Поради което всички терапевти са толкова дълбоко убеде­ни в ефикасността на методите си!

Когато едно общество се е отучило да борави със съд­бата и не желае да поеме отговорността за боледуването, то самото, с очакванията си възпитава такава медицина, каквато днес познаваме. Затова не можем да променим ме­дицината, а само пациентите. За тях именно става дума тук. Боледуването значи, че човек е отпаднал от някакъв ред, значи, че не живее вече по закона. Болестта се сигнализира чрез симптоми. Симптомите имат сигнална функция и – ако ги разбираме правилно – могат да ни покажат пъ­тя към боледуването и изцелението. Самите симптоми не са болести. Затова да накараме да изчезнат симптомите е най-маловажното нещо на света.

В техниката има много предупредителни системи. Нап­ример, червената лампичка във фризера, която светва, ко­гато температурата се покачи над обичайното. Никой ра­зумен човек не би отишъл да развърти крушката, когато светне лампичката и после, като изгасне светлината, гордо да заяви, че е поправил фризера. При „поправянето” на човека обаче тази гротеска се повтаря непрекъснато. Едва светнал някой симптом, лекарят го кара да изчезне и от­белязва трика като поредния успех на терапията си.

Така се получава парадоксът, че в медицината статис­тиката на успеха почива най-вече върху факта, че тя не може да лекува. Защото всеки подтиснат симптом принуждава човека да сигнализира на друго ниво нелекуваната си бо­лест. Подтискането на новия симптом отбелязва терапев­тичен ефект №2 и така нататък. Този ефект е познат под понятието изместване на симптома, но въпросният процес все по-рядко се забелязва поради силната специализация, заради която при следващата болест пациентът отива при друг специалист.

Човек може да се разболее само от някакъв първичен принцип, а не от бактерии, вируси, токсини и други подоб­ни. Да излекуваш, означава да направиш човека по-съвършен, да го осветиш, да го приближиш към спасението. Изцелени­ето е свързано с процес на осъзнаване, който помирява бол­ния с първичния принцип (божеството), който го е разбо­лял. От само себе си е ясно, че така разбираното лечение не е въпрос на все по-съвършени в техническо отношение помощни средства, на по-фини методи на диагностика, на повече химия.

Лекуването е винаги жречески акт, който се извършва отвъд материалността. Затова лекуването може да се изу­чи само в много ограничена степен. Истинският лечител трябва от природата да е легитимиран за жрец, трябва да е иницииран, посветен. Парацелз и Ханеман, например, са били такива, посветени от природата лечители. Имало е и продължава да има още много, макар и те да не се ползват със същата известност. Но знаещите винаги са били малко и винаги носят печата на жречеството. А най-малко са онези, които действително променят света.

В книгата на лекаря Владимир Линденберг „Пътешест­вие навътре в себе си” героят му Бутурлин казва: „… но светът най-малко може да съществува без мъдреците, без светците, без богомолците. Те нито се виждат, нито се чуват, но са по-истински от всички останали, защото единс­твено те остават постоянни.”

На някой лечител подобни изисквания могат да му се сторят доста чужди и нереални, като се вземе предвид го­лемия брой болни. И действително, едва ли е възможно в грамадните си медицински предприятия да назначим само истински лечители. А и нормалният в днешно време платен частен кабинет не е най-подходящото място за грижа за спасението на душата на пациента. Настоящата книга ня­ма за цел да изследва подробно дали това състояние на не­щата е предпоставка или последица от нашата медицина, но искаме да покажем, че съществуват съвсем практични начини лечението да се прилага според първичния му прин­цип. Поне, ако има желание да се спазват указанията на великите посветени в лекарското изкуство и да се следват техните учения.

 

Хомеопатия

Едно от най-фундаменталните изследвания в областта на лечебното изкуство е хомеопатията, така, както тя е развита и описана от Самуел Ханеман (1755-1843). Откакто съществува, та чак до днес противниците на хомеопа­тията я оборват също толкова страстно, колкото страс­тно я защитават привържениците й. По-нататък малко по-подробно ще се запознаем с хомеопатията. Не само за­щото сме изправени пред непосредствена опасност да й се издаде присъда, но и защото е необходимо спешно да се вне­се яснота за същността й в немедицинските среди. И най-вече защото хомеопатията е нещо много повече от чисто терапевтичен метод.

Ако се вгледаме по-отблизо, ще разберем, че хомеопати­ята, всъщност, е истинският целебен принцип на нашата Вселена. Това й значение легитимира и конкретното й те­рапевтично приложение. По-нататък ще изясним чрез при­мер по какъв начин езотеричният светоглед е в състояние да изведе прости и ясни взаимозависимости, които за ма­териално мислещия човек изглеждат логически невъзможни.

Основните нападки се отправят преди всичко към на­чина на производство на хомеопатич-ните лекарства. По­добен медикамент бил толкова „силно разреден”, че почти не съдържал полезни вещества. Медиите с очебийна негра­мотност демонстрират пред обществеността примера, при който капка от някаква субстанция се капва в Боденското езеро или в Северно море, разбърква се символично и после се твърди, че съдържанието на взетото от отс­рещния бряг шишенце с вода отговаря на хомеопатичното разреждане В 30. Още по-научно става привеждането на доказателства, когато от аптеката се купуват пет раз­лични хомеопатични лекарства. После те се анализират с модерни уреди, като се стига чак до атомната им структура, само и само да се докаже, че и петте шишенца с ле­карства не съдържали нищо друго, освен алкохол е някакви примеси.

Измамата е разкрита и законодателят шумно се заканва „в интерес на обществото” най-после да вземе някакви регламентиращи мерки.

За да не ставаме и за в бъдеще жертви на такива аргу­менти, които напълно се разминават с хомеопатията, пър­во да видим как се правят хомеопатичните лекарства. Из­ходна база за дадено лекарство може да бъде почти всичко, което съществува като вещество на този свят, но избо­рът се стеснява най-вече до вещества от три природни об­ласти – минерали, растения и животни.

Да изберем за пример беладоната. От плода на това растение се прави тинктура, която представлява изходно вещество и затова се нарича също първична тинктура (Символ   ). От първичната тинктура се взима една част и към нея се прибавят десет части разтворител, например спирт. Двете съставки се разтръскват заедно. По­-точно, това разтръскване се състои от определен брой тръскания и се нарича потенциране. Резултатът от описа­ния процес се казва Бел. 01 и е първата децимална степен на растението беладона. От Бел. 01 също се взима една част и се разрежда с десет части разтворител. Получава се Бел. 02. Процесът на степенуване се повтаря по-нататък. Това може да се изрази чрез следната схема:

1 част Бел.  + 10 части спирт = Бел. D1

(отношение 1:10)

1 част Бел. D1 + 10 части спирт = Бел. D2

(отношение 1:100)

1 част Бел. D2 + 10 части спирт = Бел. D3

(отношение 1:1000)

1 част Бел. D3 + 10 части спирт = Бел. D4

(отношение 1:10 000)

1 част Бел. D4 + 10 части спирт = Бел. D5

(отношение 1:100 000)

1 част Бел. D5 + 10 части спирт = Бел. D6

(отношение 1: 1 милион)

1 част Бел. D6 + 10 части спирт = Бел. D7

(отношение 1:10 милиона)

?

1 част Бел. D29 -Н 10 части спирт = Бел. D30

(отношение 1:1 квинтилион)

Нашата таблица стига до D0, макар че степенуване­то на дадено лекарство съвсем не е задължително да спре дотук. Всяко лекарство може да се получи в различна сте­пен – можем да получим Беладона D3, но също и Бел. D12, D30; както и D200, D500, D1000, D10 000. Според горната схема Беладона D200 отговаря на отношение от една част Бел. към толкова части спирт, колкото изразява числото 1 с 200 нули.

Известно е обаче, че при D23 вече не се съдържа нито една молекула от първичната субстанция (в нашия случай Бел.). Всичко, което се случва по-нагоре от D23, е само ри­туално разтърсване на спирта. В химическо отношение Беладона D30 по абсолютно нищо не се различава от Беладона D200 – и двете са чист спирт и, така да се каже, изоб­що не заслужават надписа „Беладона”. Въпреки това хомеопатията работи с тези „високи степени”. Ханеман е из­ползвал най-вече трийсетата степен и е провеждал с нея всички лечения.

Противниците на хомеопатията ще се зарадват, защо­то това доказва, че тя, всъщност, работи с „нищо”. Истинският хомеопат обаче използва D30, за да е сигурен, че няма нищо общо с материята.

За изчерпателност тук трябва да споменем, че има и така наречените С-степени (центимални степени), при които се разтръсква смес в отношение 1:100 (вместо 1:10 при D-степените). При С-степените, които, всъщност, са по-пър­вичните и които би трябвало да се предпочитат заради то­ва, естествено материалното ниво се напуска още по-бързо – от С-12 нагоре вече няма и атом от първичната субста­нция. Едно по-късно развитие на разработките на Ханеман са така наречените LM степени (Квинта-центимални степе­ни), които отговарят на високите степени, но които са по-удобни за използване в терапията. Свързаните с това професионални проблеми обаче в случая не ни интересуват.

Но ако обстоятелството, че в медикаментите не се съдържа „нищо” от това, което обещава надписът им, ни съз­дава известен проблем, то дозировката още повече увели­чава объркването. Ако на някой пациент му изпишат нап­ример D6, той вероятно трябва да взима от него по една доза на всеки два часа. Една доза винаги се равнява на се­дем капки или седем глобули. Хомеопатичните медикаменти съществуват не само в течна форма, но и като топче­та от млечна захар, така наречените глобули. В този слу­чай млечната захар замества разтворителя спирт.

 

От медикамент на трийста степен (DЗО) пациентът може да взима само веднъж на ден по една доза, D200 се взе­ма еднократно и шест седмици след това не бива да се взе­мат други лекарства. Свикналият с таблетки днешен човек изпитва много странно чувство, когато поема по седем капки от дадено лекарство или когато чуе, че трябва да се яви на преглед точно след шест седмици – и то при D200, „което, всъщност, е толкова разредено, че отдавна не съдържа нищо”.

Объркването още повече нараства, когато се случи хомеопатът да изпише, примерно, на съпругата на някой па­циент същото лекарство, което е изписал на самия него против ангина. Само че на съпругата му лекарството е из­писано против разширени вени. А когато тя се разболее от ангина, й предписват съвсем друго лекарство. Веднага се на­бива на очи също, че върху опаковките на медикаментите липсват каквито и да било указания какво лекуват.

 

Информацията като лечебно средство

При толкова много нелогичности, никак не е чудно, че за подигравачите е детска игра да представят хомеопатията като суеверие. От другата страна на медала обаче са успехите, които са толкова недвусмислени, че дори модни понятия като ефект плацебо, спонтанни оздравявания, автосугестия звучат като извинения. Да се подозира лекар, който в продължение на трийсет години работи в практиката си почти само с хомеопатични средства, че използва не нещо друго, а преди всичко въображението на пациенти­те си, е само признак на наивна глупост. Ако наистина бе­ше така, то школската медицина трябваше да се срамува, че се стреми да отбележи толкова много успехи с ефекта плацебо. Отговорът на въпроса, защо и животните чрез въображението си подкрепят с такава готовност успехите на хомеопатите, още чака научното си обяснение.

На това място биха могли да се приведат цяла пореди­ца чисто експериментални доказателства за ефективност­та на хомеопатичните лекарства – кристализационният тест на Пфайфер, капилярната динамолиза на Колиско, лекарственият тест на Фол и т.н. Само че тук не става въпрос да доказваме нещо на онези, които нито искат, ни­то могат да разберат. Аз по-скоро приемам като даденост няколкократно по-високата ефикасност на хомеопатията спрямо всички други методи на школската медицина. Защо­то тази ефикасност е факт, в който всеки може да се убе­ди, ако иска. По-интересни от всички функционални доказа­телства са разсъжденията, как и защо именно хомеопати­ята може да лекува и защо тя противоречи по всички точ­ки на обичайните представи на медицината.

Всички противоречия бързо се разрешават, ако разделим едно от друго две понятия – информация и носител на ин­формация. Да погледнем, например, магнетофонната касе­та. Тя се състои от пластмасова кутия и от лента с пок­ритие. С тази касета може да се запише, например, кон­церт или лекция. Лекцията или музиката са информацията, касетата е само информационният носител. Две касети, едната с лекция, другата с музика, по нищо нямаше да се различават една от друга, ако не носеха различни надписи.

Същото е и с книгите. Самата книга е направена от хартия, туткал и печатарско мастило. Съдържанието й обаче може да е изследване върху историята на Европа. Ако дадем тази книга на екип от учени с поръчката да я анализира до атомната й структура, ще получим списък, в който са изброени тежестта й, точните й размери, резул­татите от спектралния анализ, точният химически със­тав и така нататък. Само едно няма да се появи в резул­татите от анализа – историята на Европа. Съдържание­то на книгата, нейната същинска информация, се е изгуби­ло при анализа.

От гледна точка на противниците на хомеопатията ця­лото книгоиздаване трябва да е чиста измама, защото всички книги се състоят от, общо взето, един и същи ма­териал и носят само различни надписи. В лабораторията не е възможно с технически средства да се констатира, че различните заглавия отговарят на различни съдържания.

Информацията е винаги нещо нематериално и за прено­са й е нужен материален носител. Този материален носител може да се състои от най-различни субстанции – магнето­фонна лента, грамофонна плоча, хартия, дърво, камък, ме­тал, въздух и много други, но той винаги изпълнява една и съща задача. Едни и същи информационни носители могат да предават най-различни информации, една и съща информация може да бъде поверена на най-различни носители. Обикновено по-важна е информацията, а не материалния носител. Ако искам да се запозная с Гьотевия „Фауст”, от второстепенно значение е дали текстът ще бъде отпеча­тан на хартия, излян от метал или записан на лента. Важна е самата информация.

Ако намеря екземпляр от „Фауст”, този екземпляр ще е достатъчен за преноса на инфор-мация. Десет понататъш­ни екземпляра от същата книга няма да ми дадат повече информация.

Да отнесем тези прости примери към нашия проблем. Вече казахме, че когато има болест, болен е винаги човекът, а не материята. Материята като такава не може да се разболява, защото всяка материя е „болна” от себе си. В тялото само се отпечатват стъпките на болестта. Както вече подчертахме, ако искаме да лекуваме, винаги трябва да подхождаме с разширяване на съзнанието. Разши­ряването на съзнанието обаче е приток на информация. Ако дадено лекарство има претенцията да бъде „лечебно средство” (т.е. посредник на изцелението), то това лечебно средство трябва да пренася липсващата на човека информация.

Щом човекът като микрокосмос е съответствие на макрокосмоса, значи онова, което липсва в микрокосмоса човек, може да се открие в макрокосмоса. Всички принципи в макрокосмоса са индивидуализирани като минерали, расте­ния и животни. Същността на дадено лечебно растение е именно неговата индивидуалност, душата му като предста­вител на някакъв първичен принцип, изразен във физическия му организъм. Ако на болния му липсва даден първичен прин­цип (на немски обичайният лекарски въпрос е не „Какво Ви е?”, а „Какво ви липсва?”), той би могъл да бъде потърсен в макрокосмоса и липсващата информация да бъде дадена на болния. За това обаче е нужно информацията, която носят дадено растение, минерал, животно и т.н. да бъде отделе­на от физическата й форма на проявление, да бъде освобо­дена от материалните й окови. После освободената инфор­мация трябва да се свърже с подходящ информационен но­сител, за да може да се предаде по-нататък.

Точно това се случва при степенуването в хомеопатията. В описания процес стъпка по стъпка (!) се отделя най-същественото от растението, индивидуалността от физи­ческата му форма, като същевременно освобождаващата се информация се свързва с нов, неутрален носител – спирт, млечна захар. Колкото по-дълго се прави това, колкото по­вече нараства степенуването, толкова повече растението се разтоварва от материалната си обвързаност и толкова повече неговата информация може да се разгърне в немате­риалните пространства.

Затова със степенуването ефективността нараства толкова мощно, че от D200 се дават само две капки или топченца и неизлечими дотогава болести изчезват завина­ги. Ако по невнимание вместо две дражета се изпие цял фунт, няма да се случи нито нещо повече, нито по-малко. Защото, както казахме вече в примера с книгата, десет екземпляра от една и съща книга не могат да дадат пове­че информация от един том. Сто еднакви визитни картич­ки не казват нещо повече за адреса от една-единствена. И понеже истинският хомеопат се интересува само от ин­формацията, той обикновено работи със степени над D30, защото по-ниските степени трябва да минат по заобиколни физически пътища заради материалните им частици, поради което те се изписват и на по-чести дози.

Който е разбрал степенуването като постепенен „про­цес на одухотворяване” на материята, той ще разбере и разликата между разреждането и степенуването на дадено вещество. Затова сравнението с едната капка в Боденското езеро няма нищо общо с хомеопатията – при нея не става въпрос за разреждане на веществото. Главното е неговото степенуване. Хомеопатията в смисъла, който вла­га в нея Ханеман, не е терапия „със съвсем малки количес­тва лекарство”, а терапия без материални лекарства.

Изрично подчертаваме казаното по-горе, защото група „критично” настроени хомеопати шумно се изказва против високите степени и чрез материални теории иска да напасне ниските степени към мисловната система на школската медицина. Само че приспособяването на езотеричните дис­циплини от техни некомпетентни последователи е винаги предателство и само свидетелства за професионалните неврози на онези, които го извършват. Още Парацелз е казал: „Онова, което дъвчат зъбите, не е лекарство; никой не може да види лекарството. То не е в тялото, а в силата.”

 

Принципът на подобието

След направения по-горе опит да опишем производство­то и въздействието на хомеопатичните средства, стигаме до същностния проблем: как да установим каква информа­ция липсва на болния и как да разберем в какво точно се проявява тази информация в макро-космическата сфера? Отговор намираме в Класическата формулировка на Хане­ман „Simila similibus curantur”, или „Подобното се лекува чрез подобно.”

Това указание за подобност е ядрото на хомеопатията и неговата валидност далеч надхвърля границите на лечеб­ното изкуство. Конкретното му изпълнение протича по следния начин. Почти всяка срещаща се в природата субс­танция е отровна. Отровността на различните субстан­ции се различава само по дозата, необходима, за да се пре­дизвика отравяне. Така например за отравяне с готварска сол е необходимо значително по-голямо количество, откол­кото с живак. Но всяка субстанция от определено количес­тво нагоре предизвиква отравяне в човешкия организъм.

Хомеопатията си служи с изпробването на лекарства върху здрави хора; човекът взема от дадена субстанция (минерал, растение и др.) дотогава, докато здравият му ор­ганизъм заболее. Всички появили се междувременно симпто­ми се наблюдават и се протоколират до най-малката под­робност. Така се получава картината на отравяне и съот­ветно лекарствената картина на всяка субстанция. Наис­тина, подобна, създадена чрез отравяне картина на болест­та показва само индивидуалната, субективна реакция на тя­лото към определена субстанция. Но чрез повторното изп­робване на същата субстанция върху различни индивиди може да се създаде характерна картина на въздействието на дадено средство.

При лекарствения тест здравият човек взема лекарст­во и се разболява от него. Когато лекарят открие болен, чиято сума от симптоми показва голяма прилика с карти­ната на болестта, предизвикана от определено средство, изпробвано върху здрав човек, значи това средство е „similе”, т.е. вярното лекарствено средство, което е в със­тояние да излекува болния. Само че болният получава леко­витото вещество не в материална (отровна) форма, а пре­работено чрез степенуване.

Да повторим още веднъж. Дадено лекарствено средст­во, например беладона, поради отровното си въздействие предизвиква у здрав човек болест с характерни симптоми. Ако при болен, който не е взимал беладона, се появява съв­купност от симптоми, които са подобни на картината на отравяне от беладона, значи беладона в степенуваната си форма е подходящото лекарство за този пациент. Защото „Simila similibus curantur“ – подобното се лекува чрез подобно.

Тук отново се проявява цялото значение на закона за по­лярността. Онова, което е отрова за здравия, за болния е лекарство. Не е случайно съвпадение, че в гръцкия език ду­мата рhагmаkоn означава както отрова, така и лекарство.

Пионерите на хомеопатията са изпробвали върху себе си няколко хиляди различни лекарства, за да установят по опи­сания начин симптомите на отравянето. Лекарят сам се е разболявал и е ставал състрадающ. Думата хомеопатия идва от hоmоion – подобен и pathein – страдам. Така, както отровата чрез степенуването се превръща в лекарствено средство, така и лекарят, който доброволно се отдава на болестта, се превръща в истински изцелител, защо­то в страданието той става подобен на болния. Още на това място веднага се сещаме за Христос – бог, който доб­роволно става човек, за да спаси хората чрез страданието, което изпитват те, т.е. по хомеопатичен път.

Въпреки че невероятно много вещества са изпробвани, за да се установят лечебните им свойства, остават още много, които трябва да минат през същия тест, макар то­ва все повече да затруднява намирането на правилното „по­добно” лекарство при всеки отделен случай. Но хомеопати­ята ще си е свършила работата докрай, едва когато цели­ят макрокосмос е изследван за всичките му отровни и ед­новременно лечебни въздействия.

Работният метод на хомеопатията би станал по-ясен, ако си припомним онова, което казахме във връзка с астро­логията за разболяването от някой първичен принцип. Човекът като микрокосмос съдържа в себе си сумата от всички първични принципи под формата на немате-риални единства. Макрокосмосът също съдържа тези първични принци­пи, но в тяхната паднала, грешна форма, оковани в тъмни­ната на материалния им начин на проявление. Падението от царството на идеите до царството на материята пра­ви принципите отровни, защото отровното е противоположният полюс на здравото, доброто, святото, ето защо, по-горе казахме, че материалните субстанции никога_не_могат да лекуват – защото те самите още не са освободени.

Ако здрав човек приеме първичен принцип в неговата ма­териална форма на проявление, той се отравя и се разболя­ва. С болния се случва същото. В болния един от „негови­те” първични принципи изпада до материалната си форма, „изглупява” (Фриче) и се материализира в тялото като ве­щество. Този овеществен първичен принцип отравя човека и той се разболява. У него въпросният първичен принцип липсва на невеществено ниво. За сметка на това той пре­живява отровното му въздействие на телесно, материално ниво.

Трудната задача на хомеопата се състои в това, да открие от кой първичен принцип се е разболял болният и да му даде този липсващ първичен принцип като лекарство. Лекарството произлиза наистина от макрокосмоса, но чрез степенуването то_бива освободено и се завръща към нематериалната си форма. Болният получава онова, което му липсва. Тази информация има грижата от телесната област да бъде отлъчен овещественият и станал отровен първичен принцип. Отлъчването може да се измери експериментално. Например, на пациента се дава доза sulfur D200 (сяра); внезапно тялото му отделя шестстотин пъти по­вече сяра, отколкото е нормално (до 5,76 грама дневно).

С принципа за подобието Ханеман е формулирал валид­ността на един първичен принцип. Лечението може да се осъществи, само когато има подобие – поради което ефективността на всяка терапевтична система може да се прецени по това, дали е съобразена с хомеопатичния прин­цип или не. Традиционната медицина мисли алопатично, т.е. тя се опитва да лекува чрез противоположното – per contrariа. Принципът на противоположностите противоре­чи на световния закон. Съпротивата винаги ражда съпротива. С него може да се преследва ефект, но не и изцеление. Всички велики лекари са го знаели. Още двеста години преди Ханеман Великият Парацелз е казал: „Една болест по никакъв начин не може да бъде излекувана per contrariа, т. е. чрез противоположното средство, а само с помощта на по­добно” (sed quodlibet suo simile).

В “Парагранум” Парацелз пише: „Ако знаеш, че дадена болест има арсеникова характеристика, това подсказва какво да бъде лечението. Защото арсеникът лекува арсеник, антраксът антракс – както отровата лекува отрова. За­това и човек лекува човека – защото анатомията им е ед­на и съща. Еднаквата анатомия лекува взаимно.” Парацелз е познавал принципа на подобието, но не е знаел за произ­водството на лекарства чрез степенуване. Вместо това той е преработвал лекарствата си алхимически. При алхимическото приготвяне на лекарството протича същата трансформация от отрова в лекарство, но по друг начин, различен от степенуването.

В заключение пак ще припомним скицираната в предна­та глава астротерапия, чиято хомеопатична структура се­га може да бъде разбрана още по-добре. Ако някой страда от Сатурновия принцип, като лекарство ще му бъдат пред­писани също Сатурнови принципи. Затова склонният към депресии се нуждае от черна стая, а не от пъстри цвето­ве и така нататък.

Общ е възгледът, че всяко болестно състояние е микрокосмическо повторение на онова, което наричаме грехопа­дение и затова всяко лечение също трябва да бъде един малък процес на спасение.

6

Сътворение и грехопадение

“Избягването на страданието, където и както да се проявява то, е знак за пълна непосветеност”.

Херберт Фриче

 

Всичко тук разбери!

От едно стори десет,

две скочи, да се смесят,

пак е същото при три!

Тъй ще имаш пари!

Четири пропусни!

Пет и шест превърни

мигом в седем и осем,

за да свърши играта!

Но къде ли се носим?

Девет става едно,

десет нищо е! Но

една вещица тъй си пресмята!

гьоте

 

ДНЕШНИЯТ ЧОВЕК едва ли разбира нещо от сметките на Гьотевата вещица. Често се смята, че това е само игра на думи, без кой знае колко смисъл. Но когато се отнася за Гьоте, подобно предположение е твър­де смело.

Вече говорихме за полярността на времето, за количест­вения и качествения му аспект. Така, както при времето днес вземаме под внимание само количествената му страна, така и при числата също познаваме само количеството. За нас числото 3 винаги се свързва с определена количествена представа – три ябълки, три литра, три градуса и т.н. Но числата притежават и противополюсния аспект – качество.

Ако се научим да разбираме качеството на числата, те ще ни се разкрият като основни модели и първични символи на сътворението. Питагор, който в Египет е бил посветен в езотеричните дисциплини, ни учи, че числото е последният градивен камък, коренът на света. Той е дал на математиката валидни и до днес постановки, а числата и математическите зависимости е разглеждал най-вече качествено – ка­то фигуративен израз на една по-висша действителност.

Точно това е критерият, по който се различава гениал­ният мислител от своите последова-тели. След като Исак Нютон открива закона за гравитацията, той се заема с превода на Библията. Между другото, писал е и книги за пророчествата на Данаил и „Откровение на Йоан Богос­лов”. Използвал е закона за гравитацията само като срав­нение и по този начин е следвал вертикалното мислене. Привържениците и последователите му са използвали зако­на за гравитацията единствено, за да задоволят любопит­ството си, с което доказват своето неразбиране.

Числата, както и езиците, не са нещо измислено или съз­дадено от човека, а нещо, което човек е заварил. Числата са извечни качества, действителности от по-висш порядък. Ако ги разбираме правилно, числата могат да ни разкрият законите и тайните на сътворението. Те отразяват про­цеса на сътворението.

Затова, доколкото е необходимо и полезно за по-ната­тъшните ни разсъждения, ще се запознаем с някои от ка­чествените характеристики на числата, но без претенция­та, че дори приблизително изчерпваме огромната митоло­гия на числата.

Когато работи с числа, езотериката използва най-вече две операции за смятане – теософичната редукция и теософичното събиране. Теософичната редукция се състои в това, че съставеното от няколко цифри число се свежда до една-единствена цифра, като цифрите, от които е съставе­но числото, се събират дотогава, докато се получи само ед­на цифра. Това е общоизвестеният метод за получаване на сбора от цифрите на многозначно число. Например:

10  = 1 + 0 = 1

11  = 1 + 1 = 2

12  = 1 + 2 = З

13  = 1 + 3 = 4

2311 = 2 + 3 + 1 + 1 = 7

666 = 6 + 6 + 6 = 18 = 9

От тази операция следва, че всички числа без изключение са само различни изражения на първите девет. Има са­мо девет числа. Когато ги изчерпим, отбелязваме, че пър­вият цикъл (0) е завършен: 10. Оттук отново започва раз­витието от 1 до 9, само че на друго ниво. Цифрите от 1 до 9 образуват основния модел на всяко едно развитие на процеса на сътворението.

Теософичното събиране се състои в това, че всички циф­ри на дадено число се събират аритметически, като се за­почне от единица и се стигне до самото число. Например:

Теософичната стойност на числото 3 е: 1+2+3=6

Теософичната стойност на числото 4 е: 1 + 2 + 3 + 4 = 10

Теософичната стойност на числото 7 е: 1 + 2 + 3 + 4 + 5 + 6 + 7 = 28,

28 се редуцира на 2 + 8 = 10 = 1 + 0 = 1

От това следва, че   4 = 10 = 1

7 = 10 = 1

Значи                          4 = 7

Ако систематически използваме тези две операции, ще открием, че постройката на числата има вътрешна структура.

Ще открием, че числата 1, 4, 7 и 10 са равни на 1. За­щото

1 = 1

4 = 1 + 2 + 3 + 4 = 10 = 1

7 = 1 + 2 + 3 + 4 + 5 + 6 + 7 = 28= 10 = 1

10 = 1

От това виждаме, че строежът на числата може да се раздроби по на три стъпки, защото числото 4 представя единството „1”, само че на по-високо ниво. Така че можем да запишем:

 

1 2 З

4 5 6

7 8 9

10 11 12

13 14 15

и така нататък.

Виждаме, че всички числа от първата вертикална реди­ца (1, 4, 7, 10, 13, 16, 19 и т.н.) са само различни варианти на едно и също единство. Да проверим:

1 = 1

4 = 1 + 2 + 3 + 4= 10 =1

7 = 1 + 2 + 3 + 4 + 5 + 6 + 7 = 28 = 10 =1

10 = 1 + 0 = 1

13 = 1 + 3 = 4 = 1

16 = 1 + 6 = 7 = 1

19 = 1 + 9 = 10 = 1 и така нататък.

Следователно, при един краен анализ всички числа могат да се редуцират до поредицата от четирите първи числа в следния ред:

1 2 З

Всяко сътворение и развитие се състои от три стъпки. Четвъртата стъпка въвежда повторението на първото триединство на ново ниво. В езотеричните кръгове това знание е много старо и е препредавано под различни форму­лировки, като например в учението за четирите елемента, в /Tetraktys – тетрагон, четириъгълник/ на Питагор, тетраграматона на кабалистите “Jod He Vau He” и други. На тези четири първи числа се приписват следните праидеи:

Единицата (1) представлява първичното единство, от което произлиза импулсът. Така че тя е активност, творчески принцип (мъжки).

Двойката (2) е онзи женствен, приемащ, пасивен прин­цип, който може да приеме творческия импулс на 1 (опози­ция, антагонизъм).

Тройката (3), резултат от отношението на единство­то (1) с опозицията (2), е неутрална.

Четворката (4) сама по себе си не е нищо ново; тя е биполярна, защото, от една страна, е пасивният резултат на първата творческа триада – 4 = четно число = женски (-), а, от друга страна, е същевременно активното ново на­чало на друго ниво – 4 = 1, 1 обаче е позитивно (+).

В наше време преоткриваме този първичен закон в диалектиката: теза – антитеза – синтез. Но и класическото учение за елементите изразява същото взаимоотношение. Огънят е активният, творчески принцип, последван от па­сивната, приемаща, меняща формата си вода като противоположен полюс или антагонизъм. Въздушният елемент създава равновесие между тези две противоречия и е неут­рален посредник. Огън, вода и въздух са трите първични принципа, последвани от четвъртия – земя. Земята не е чист принцип, а смесица от първите три. Като резултат тя едновременно е и ново начало на друго ниво. Така че класическите елементи са първични принципи, които не бива да се бъркат с конкретните форми на проявление огън, во­да, въздух и земя, макар че те също са представители на съответните първични принципи.

За да разпознаем този четиричленен първичен принцип в разнообразните системи и символи, по-надолу е приведена таблица, която по вертикала дава различните символни аналогии на четирите първи първични принципа. Схемата може да ни помогне да разберем, че в края на краищата всички системи, култури и религии винаги представят едни и същи универсални взаимозависимости и се различават са­мо по символите и езика си.

 

Число	1	2	3	4
Принцип	активно	пасивно	равновесие	резултат
Полярност	+	—	+	—
Елементи	огън	вода	въздух	земя
Индия	Теджас	Апас	Ваю	Притхиви
Магия	саламандър искам	Ундина осмелявам се	Силфида   знам	гном               мълча
Зодия	лъв	скорпион	водолей	телец
Същества от Апокалипсиса	лъв	орел	ангел	телец
Евангелисти	Марко	Йоан	Матей	Лука
Сфинкс	котешки лапи	орлови криле	човешка глава	тяло на бик
Кабала	Йюд	Хе	Вав	Хе
Кабалистични светове	Азилут	Бина	Йецира	Асия
Таро	скиптър	бокал	мечове	Пентакел монети
Карти за игра	спатия	купа	пика	каро
Посоки	изток	запад	юг	север

 

Ще се опитаме по структурата на числата да докажем, че сътворението винаги се осъществява в три стъпки и следователно никога не може да възникне нищо принципно ново, а само повторения на първите три стъпки. Същата зависимост може да бъде изразена и геометрически. Гео­метричният еквивалент на числото 3 е триъгълният. Всички по-нататъшни геометрични съответствия на след­ващите числото 3 цифри са съставени от триъгълници, ко­ето отново показва, че триединството е израз на основно­то сътворение и че от числото 4 нагоре се появяват само повторения:

3  = триъгълник

4  = четириъгълник                                   от 2 триъгълника

5  = пентаграма                              от 3 триъгълника

6  = хексаграма                              от 2 триъгълника

7  = звезда със седем лъча             от 4 триъгълника

8  = звезда с осем лъча                  от 4 триъгълника

9  = звезда с девет лъча                 от 5 триъгьлника

10  = звезда с десет лъча                 от 6 триъгълника

 

Единството

Ако развитието на числовите редици се използва по ана­логия като ключ към процеса на сътворението, тогава не е чудно, че от незапомнени времена цифрата 1 се иденти­фицира с бога на сътворението, с „единствения Бог”. Понятието бог е определение за  онова единство, което не е достъпно на човека, но по необходимост може да бъде изведено от опита на полярността. Ако човек разбира себе си като полярно същество с ограничено съзнание, въз основа на закона за полярността следва, че на полярността отговаря единството. Когато има двуединство, то няма как да не е произлязло от единство. Без единство няма полярност. Без създател няма творение, без баща няма дете. Така както по съществуването на дете, със сигурност може да се съ­ди за съществуването на баща, така и от съществуването на полярния свят със същата сигурност може да се съди за съществуването на неполярен. единствен създател. Това първоначално, недостъпно за нас единство, наричаме Бог.

От дефиницията следва, че всяка представа, която си създаваме за Бога, по условие е погрешна. Защото всяка човешка  представа е полярна и никога не може адекватно да изрази нещо неполярно. Спомнете си първата Божа заповед: “Не си прави кумир и никакво изображение на това, що е на небето горе, и що е на земята долу, и що е във водите под земята.” Числото 1 никога не може да се осъществи само по себе си, то може да бъде възприето само чрез неговото продължение. Затова и Бог става понятен едва чрез тво­рението си.

Числото 1 не може да се умножава, нито да се проме­ня, защото 1 х 1 = 1 и 1:1 = 1. Единицата крие в себе си всички възможности, в нея латентно се съдържат всички останали числа. По същия начин и единицата винаги оста­ва да се съдържа във всички следващи числа, когато те при­емат някакви форми на проявление.

Това се отнася и за божественото. В него се съдържа всичко, но то винаги остава и в творението. Не може да има нищо извън Него. Той не може с нищо да бъде нито умножен, нито намален, Той е неделим. Единицата се съдържа във всяко друго число, но самата тя не съдържа друго чис­ло. Бог обхваща Вселената, но Вселената не го обхваща. Говорим ли за единствения Бог, то той трябва да обхваща всичко, което наистина съществува. Нищо не може да съ­ществува извън Него, иначе той не би бил Единственият. Пространствено и времево Той трябва да е безкраен, защо­то крайност и ограничение, начало и край са понятия на полярността. Всички форми обаче са подчинени на условията на времето и пространството, те имат край и са ограниче­ни. Бог обаче е безкраен, жив, чист дух.

В състоянието на това единство няма разбиране, защо­то разбирането е свързано със субект  и обект. То има нужда от полярност. Изразено с езика на хората, може да се каже, че в момента, в който божественото пожелае да осъзнае себе си, започва процесът на сътворението. Единицата не може  да възприеме себе си като единица, докато няма нищо друго, което не е 1. Активното 1 трябва да извади от себе си противоположен полюс, който да му служи за огледало.

 

Трите стъпки на Сътворението

Така се ражда 2 – женственото, пасивното, рефлектиращото число. Раздвоението се е случило, създадена е осно­вата за полярен, противоречив свят. От 2 принудително се получава 3, онази 3-та точка, която поема напрежението между двата противоположни полюса, неутрализира го. Тройката е резултат на оплодителната способност на по­лярността и обединява произлизащото от 1 двуединство в ново, по-висше единство – в триединство.

Елифас Леви го изразява с думите: „Ако Бог беше само Един, той никога нямаше да бъде творец или баща, ако бе­ше Двама, щеше до безкрай да има антагонизъм или разде­ление, а това щеше да означава разделение или смърт и за всички останали неща. Затова той е Троица, за да може от себе си и по свой образ да сътвори безкрайното множество от същества и числа.”

Следователно, както вече видяхме при анализа на структурата на числата, 3 представя съвършеното творение, което обаче още не е навлязло в материалната област. Всички религии по свой начин са се опитали да изразят мис­терията на триединството – Бог Отец, Бог Син и Свети­ят Дух; Брама, Вишну и Шиба; Изида, Озирис и Хор.

И в народните мъдрости тройката е перфектното и завършено число. Три пъти се чука на дърво, три пъти мо­жеш да дадеш съвет, „Всички добри неща са три” (немска поговорка – бел. пр.), в приказките трябва да се решат три гатанки и така нататък. Тройката обхваща пространство­то по дължина, ширина и височина. Времето се дели на ми­нало, настояще и бъдеще. Има три основни цвята – синьо, червено и жълто. Три агрегатни състояния на материята – течно, твърдо и газообразно. В музиката откриваме тризвучието, в алхимията трите основни съставки – сол, сяра и живак.

Примерите могат да продължат до безкрай. Тук е дос­татъчно само да изясним, че на всички нива сътворението се гради от три стъпки. Всяка по-нататъшна диференциа­ция е винаги само повторение на триединството на ново ниво. Божествеността, влязла в триединството, е по-близ­ка до опита на човека, отколкото неоткрилия се още Бог на 1. Бог е станал творец, който е създал наистина творе­нието от себе си, но творението продължава да бъде и в него. Той го обхваща и то никога не може да му противос­тои. Иначе Бог не би бил вече един-единствен.

На нас, хората, подобна представа ни се струва парадок­сална. От това, че Бог ражда творението от самия себе си, за нас следва, че творението е разделено от твореца и е различно от него. Това предположение обаче е грешно, защото никога не може да има нищо извън всеобхватния Бог.

Ако проследим докрай тази мисъл, излиза, че в действи­телност Вселената изобщо не съществува. Вселената е крайна, променлива, полярна. Единственият Бог обаче е без­краен, неограничен, единствен. Затова извън него не може да съществува нищо и самият той не може да бъде Вселената.

Мъдреците разрешават този проблем, като казват, че цялото творение е само сън на Бога, духовно творение, за­щото всичко е дух. Така, както човек ражда идея и тази идея не е извън него, но същевременно не е и идентична с човека, нито пък е част от него. Така и Вселената е духовното творение на един сънуващ бог. „Всемирът със своя безкраен дух създава безброй вселени, които просъществу­ват цели вечности. Но за всемирът създаването и развити­ето, упадъкът и смъртта на милиони вселени е колкото ед­но премигване с окото.”

Нека се върнем отново към аналогията с поредицата числа. С числото 4 стигаме до вещественото, материално­то ниво. Четири е числото на материята. Символът му е квадрат или зар. Ако разтворим повърхността на зара, по­лучаваме кръст. И човекът е призован на кръста на мате­рията, разпнат от полярността на времето и пространството. Само в средата на кръста време и пространство съвпадат в една точка и възниква освобождаването от полярността. Във всички времена кръстът е бил символ на материалното битие и на освобождението от материята.

След като разбрахме качественото значение на първите четири числа, временно може да си спестим останалите. Има девет числа, т.е. три пъти по три. Това показва, че творението се проявява на 3 нива, откъдето идват и ,,3-те свята” на кабалистите. Разглеждането им обаче би ни от­вело твърде далеч. Ще споменем само, че тези „З свята” присъстват и в най-малкия, и в най-големия свят. Според сентенцията „каквото горе, такова и долу”, триединството на Бога може по аналогия да се отнесе към всички фор­ми на проявление – от цялата Вселена до самия човек. В езотериката се говори за ментално, астрално и материално ни­во, на които в човека отговарят менталното, астралното и физическото тяло. Или с други думи – дух, душа и тяло.

 

Библейската история на Сътворението

Различаването на различните „светове” е важно за раз­бирането на библейската история на Сътворението. В първата глава на „Първа книга Мойсеева – Битие” се описва създаването на света. Как Бог в седем дни – да си спомним седемте първични принципа, за които говорихме в главата за астрологията – е създал небето и земята, светлината и тъмнината, растенията, животните и човека. Глава 1, стих 26-27: „След това рече Бог: да сътворим човека по Наш образ, (и) по Наше подобие; и да господарува над мор­ските риби, и над небесните птици, (и над зверовете) и над добитъка, и над цялата земя, и над всички гадини, които пълзят по земята. И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори.”

Седемдневната история на Сътворението от първа­та глава на „Битие” определено не се отнася до материал­ния свят, а описва създаването на праидеите. Господ създа­ва човека като мъж и жена, но това е образът на човека, който на това ниво е все още андрогин. Защото едва във втора глава на „Битие” се говори за създаването на Адам като живо същество, надарено с душа. Глава 2, стих 7: „И създаде Господ Бог човека от земна пръст и вдъхна в лице­то му дихание за живот; и стана човекът жива душа.” По-нататък в стих 19 се казва: „Господ Бог направи да произ­лязат от земята всички полски животни и всички небесни птици, и (ги) заведе при човека, за да види, как ще ги наре­че той, та, както човекът нарече всяка жива душа, тъй да бъде името й.” И накрая в стихове 21-23 се говори за сът­ворението на жената: „И даде Господ Бог на човека дълбок сън; и когато заспа той, взе едно от ребрата му и запълни онова място с плът. И създаде Господ Бог от реброто, взе­то от човека, жена, и я заведе при човека. И рече човекът: ето, това е кост от костите ми и плът от плътта ми; тя ще се нарича жена, защото е взета от мъжа (си)” (На еврейски isch означава мъж, ischsa жена.) Стих 25: „И бяха двамата голи, Адам и жена му, и не се срамуваха.”

Подробно приведените цитати имат за цел да изяснят няколко важни точки, които често водят до недоразумения. В „Битие” последователно се изброяват различни сътворения. Седемдневното сътворение в първа глава се отнася до света на идеите. Още тук е създаден „човекът”. Но се казва, че той е създаден по образ и подобие Божие. Това е ,Адам Кадмон” на кабалистите, праидеята човек, която ня­ма много общо с конкретните хора, такива, каквито ние ги познаваме и олицетворяваме. Защото създаденият в първа глава Човек е идеален образ. Той още не е стигнал до грехо­падението и значи, още не е станал материален. Толкова често цитираната прилика на човека с Бога, не се отнася до конкретни хора от нашия веществен свят. Тя в най-доб­рия случай представя целта, към която човечеството би трябвало да се стреми в развитието си – хората да бъдат съвършени, както е съвършен техният отец (Проповедта на планината).

Още в първата глава Бог създава човека като мъж и же­на. Много по-нататък обаче следва описанието, как Господ създава Адам от пръст и след това жената от ребро. Човекът от първото ниво, от нивото на идеите, е мъж и же­на в едно; той е андрогин, защото още не е встъпил в по­лярността.

Освен създаването на човека, в първата глава се описва също сътворяването на растенията и животните. Във втората глава научаваме обаче, че създаването на човека, растенията и животните се предприема отново – този път чрез оформянето на образите от пръст. Целият про­цес на сътворението, който в първата глава е завършил на седмия ден, в деня за почивка, във втората глава се повта­ря отново, само че на друго ниво, в друг свят. Ако първо­то Сътворение протича на духовното ниво на праидеите, то второто Сътворение (във втора глава) се отнася до нивото на получаване на форма. Едва във втората глава се създават формите, човекът става, както буквално е каза­но, жива душа, когато Бог „вдъхна в лицето му дихание за живот”. Обърнете внимание на значението на гръцката ду­ма Рsyche = душа, дъх.

Въпреки че на това ниво – кабалистите го наричат Yetzirah – се създават форми, то все още няма нищо общо с нашето материално ниво. То е по-скоро сътворяването на астралната, душевна матрица, която по-късно ще ста­не основа за материалното оформяне. На това ниво чове­кът все още е андрогенен, носи в себе си и двата пола, ко­ето много ясно бива изразено с това, че по-късният противоположен полюс “жена” се изважда вътре от човека, а не се взима отвън.

Указанието, че те не познават голотата си, ни показ­ва, че на това ниво човекът все още притежава пълно ду­шевно единство, че още не може да осъзнае полярността. Затова се казва, че той е бил в рая и е можел да говори с Бог и с животните, което е само косвено описание на обс­тоятелството, че е живеел с всеобщо съзнание, че съзнани­ето му още не е било индивидуално и не се е отличавало от Космическото съзнание. Да бъдеш в единство означава, да бъдеш едно с всичко. Едва полярността разделя Аза от не-Аза. Раят е символ на единството, в което първоначално се е намирал човекът. Той още не е бил разделен от Бога, от своя произход. Не е имало разделение на половете. Не е имало разбиране за индивидуалност.

 

Изгонването от Рая

Вече споменахме, че знанието е свързано с полярност­та. Затова на човека от Рая му е забранено да яде от дър­вото на познанието – иначе ще стане смъртен. Човекът в Рая е притежавал космическо съзнание,  но  не и познание. Змията изпълзява от дървото и убеждава човека да тръгне по пътя на познанието. Когато изяжда забранения плод на знанието, човекът става зрящ за доброто и злото. Защо­то от единството той пропада в полярността на съзнани­ето. Той се отграничава от единството и с това извърш­ва грях. Грехът е отделяне от праединството, от което следва, че всеки човек е грешен, защото полярност и грях са едно и също. Тази взаимовръзка църквата нарича първо­роден грях. Грехът е цената на познанието. Тази неделима връзка между познание и грях твърде често се пропуска. Прогонването на човека от Рая или от единството като състояние на съзнанието е падението на човека в поляр­ността и едновременно с това падението му в материята. Само материалният човек е смъртен, само материалният свят е грешен. Това имахме предвид, когато при обяснени­ето за приготвянето на хомеопатичните средства казах­ме, че цялата природа е отровна. Целият материален свят е грешен, изпаднал е от единството и се стреми обратно към него. Грубата веществена материя е израз на най-голя­мото отдалечаване от произхода, от прасветлината. Ма­терията символизира тъмнината. Кабалистите дефинират злото като „недостиг на светлина”. На материята винаги са й били приписвани атрибутите на злото, тъмното, сатанинското. Сатаната като противоположен полюс на светлината с право е наречен „господар на този свят”. Па­дението на светлината в материалната тъмнина е регресия, инволюция, чието движение надолу стига най-ниската си точка и оттам се превръща в движение нагоре, в еволю­ция. Така, както махалото в определена точка закономерно поема в противоположната посока, така и движението на­долу на инволюцията се преобразява в движението нагоре на еволюцията. Във всички същества живее копнеж, който непрекъснато ги подтиква да търсят истинската си роди­на. Човекът нарича този копнеж търсене на щастие. Щас­тието обаче е еднозначно с преодоляването на полярност­та и преоткриването на единството.

На материално-телесно ниво търсенето на единство­то се нарича сексуалност. Физически полярността се про­явява като пол, преодолява се в половия акт и в оргазма изживява чувството за щастие от единството. В краткия миг на това телесно единство човек е “подобен на Бога” и може да извърши нещо, на което способен като полярен човек – да създаде живот. Но блаженството, което  сливането на телата поражда, не е трайно. Затова той се опитва да спечели това щастие, като го повтаря отново и отново, физическият свят е подчинен на време­то – затова и всяко материално и физическо щастие е преходно.

Ако транспонираме опита от сексуалността на душев­но и духовно ниво, става ясно, че човешкият копнеж по непрестанно щастие може да бъде задоволен само със завръщането към единството, от което някога сме дошли. Окончателното сливане на собственото, малко, ограничено съзна­ние с голямото, всеобхватно, космическо съзнание е описано като цел от всички религиозни и езотерични  системи, само че с различни образи и определения: химическата сватба на алхимиците, conjunctio oppositonum, Unio mistica, мистичната сватба, просветлението и така нататък.

Всички тези образи и определения имат предвид едно и също – завръщането към божественото единство. Тази стъпка обаче е неразривно свързана със задачата на егото. Защото докато човек засилва доминантността на егото си, той продължава да циментира полярността. Докато има „Аз”, има и нещо, което не е „Аз”. Всяко „Аз искам” увеличава височината на стената, която отделя човека от единството. Затова и всички религии учат човека да обича ближния си – защото само любовта е в състояние да преодолее егоцентризма.

Може да се появи въпросът, защо Сътворението изоб­що се е състояло, щом като факти-ческата му цел е първо­началното единство. Опитът да се отговори на този въпрос винаги е малко произволен, понеже стига до области, толкова отдалечени от човешкото съзнание, че човешката мисъл в повечето случаи не е адекватна на проблема. Но аналогичното мислене поне дава възможност чрез образи и сравнения да се стигне до приблизителен отговор. Ако тво­рението се завърне обратно към произхода си, то се връща по-богато, по-осъзнато, отколкото е било, когато се е отделило от единството. Именно чрез високата степен на индивидуализация изминатият път на обучение е станал из­вор на познания, които в крайна сметка обогатяват единството. Митът за Луцифер, Носителят на светлината, разказва, че тъкмо него Бог е обичал особено много, защо­то той е нарушил закономерността на единството, паднал е и е съгрешил. Един ден той ще се върне, и то добровол­но, просветлен от знанието, и Бог ще се радва като баща­та при завръщането на Блудния син, за когото заколил ед­но теле и вдигнал празник.

Централното значение на Човека в историята на Сът­ворението се дължи именно на падението му заради знани­ето. Не става въпрос да сатанизираме земния материален свят, да го заклеймяваме като грешен и да подтикваме хо­рата да започнат колкото е възможно по-бързо да избягват всичко земно, за да търсят щастието на „псевдодуховно” равнище. За съжаление това е най-честото последствие в кръгове, които смятат бягството от действителността за езотерично. Никакъв проблем не можем да решим, ако го заобикаляме по широка дъга. Разрешаваме го, само когато директно се заемем с него. Бягството от действителност­та няма нищо общо с преодоляването или освобождаване­то от този свят.

Исус учи, че пътят на спасението се състои именно в пълното потопяване в човешкото битие. Библията е изразила това спускане надолу в безброй образи. „И светлината в мрака свети…” – Йоан, глава 1. (В един от немските пре­води на Библията, който е ползвал авторът, се казва „Свет­лината дойде в тъмнината” – бел. пр.) Затова празнуваме Бъдни вечер и Коледа – раждането на светлината, в деня на най-голямата Външна тъмнина, около зимното слънцестоене. Исус се родил в обор, в бедност, общувал е с митари и проститутки, страдал е от несправедливост, мъчения и смърт, слязъл е до ада. Едва когато човек се спусне дълбоко в тъмнината той узрява за пътя си към възхода. Този закон проваля онези, които използват езотеричното учение като алиби, защото не искат или не могат да се справят със земния си живот. Докато човек притежава материално тяло, той е свързан с полярността. Всяко нарушаване или пренебрегване на полярността неизбежно го води до падение.

Короната на едно дърво може да се разраства и развива, само ако дървото пуска корени. Ако то занемари разрастването на корените заради короната, първият полъх на вятъра ще го събори. Образуването на короната винаги трябва да следва в съответствие с образуването на корените – обръщането нагоре трябва да се подсигури в противоположния полюс. Не можеш да избягаш от тъмнината, като отказваш да я виждаш. Трябва да я превърнеш в светлина, ако не искаш тя да те преследва като сянка.

Ако изобщо е необходимо да се търси разлика между християнството и източните религии, то тя със сигурност е в жизнеутвърждаващите постановки на ранното християнство, които обаче с течение на времето са изопачени от църквата до тяхната противоположност. Тук се крият силата и тайната на християнството – да разбира света и човека като грешни, и въпреки това да ги утвърждава в тяхната грешност.

Тази дълбока взаимосвързаност между познание и грях, между падение и спасение е позната и от митовете за Свещения Граал. Там се говори, че бокалът, в който е покапала Христовата кръв, е издялан от камъка, отронил се от короната на Луцифер при падението му. Грехопадението е изпадане от единството в полярността. Човек сам по себе си е грешен, само защото съществува като полярно същество. Това се има предвид с понятието за първородния грях. Човек не може да бъде отделен от вината, но може да бъде освободен от нея, спасен.

 

Болест и грехопадение

Болестта е само микрокосмическото изражение на грехопадението. Човек е болен, болно е цялото материално  творение. Няма здрав човек. Здравият човек е измислица на медицината. „Идеалният здрав човек на хигиената, свободен от първородния грях, е само измислен изкуствен продукт на медицината, изнамерен единствено с цел на демон­страция” (Ханс Блюхер). Това обстоятелство е препъни камъкът на всички медицински теории, чиято висша цел е профилактиката на болестта.

Хората още мислят, че болестта е нещастие, което може да бъде избегнато. Ние не разбираме, че болестта е най-ценното благо на човечеството, че тя, всъщност, със­тавлява неговото човешко битие, защото само болният може да бъде излекуван. Болестта прави човека способен на изцеление – но той трябва да я прекоси, да мине през нея, а не да я заобикаля. Както болестта е микрокосмическо грехопадение, така и изцелението винаги е микрокосмически процес на спасение. Болният е виновен – в конкретния и в метафизическия смисъл – и трябва да бъде конфронтиран с вината си; трябва да превърне вината в избавление.

Във връзка с хомеопатията казахме, че първичните принципи могат да „изглупяват” и да изпадат до веществе­ното, като по този начин отравят организма. Чрез хомеопатичния, както и чрез алхимичния начин за правене на лекарства, природата се освобождава от своята вещественост и е в състояние да помогне на болния да смени полю­са и да превърне болестта в оздравяване. Излекуването на дадена болест трябва винаги да е свързано с нарастването на зрелостта и на развитието. Родителите знаят, че всяка преодоляна болест прави детето по-зряло, но все пак, за да предотвратят боледуването му, могат да му направят ваксина…

Ц. А. Майер и Херберт Фриче свързват мотива на уви­тата около дървото в Рая змия с жезъла на Ескулап. Зми­ята от Рая слага началото на падението на човека; тя е виновна за болестите му и затова пак тя е тази, която отново трябва да бъде въздигната чрез лечебното изкуство – с жезъла на Ескулап. Така, както отровата се превръща в лекарство, както от конфронтацията с вината се ражда освобождението, така и донеслата болест змия, мо­же да се превърне в носеща изцеление змия. Ако на райско­то дърво тя пълзи надолу, на жезъла на Ескулап тя е обър­ната към противоположния полюс и пълзи нагоре. Човек трябва да надрасне страданието, а не да го заобикаля. За­това тук отново ще повторим цитата от Херберт Фриче, с който сложихме началото на настоящата глава: „Из­бягването на страданието, където и както да се проявява то, е знак за пълна непосветеност.”

Христос се е превърнал в Спасител, защото не е бягал от страданието. Той е показал силата си, като не е слязъл от кръста, когато са го подканяли да го направи: „Слез от кръста, ако си син Божи”, а е поел върху себе си страдани­ето – греха на света. Христос се превръща в лекар на све­та; Бог, подобен (но не равен!) на човека, той самият е станал лекарство за света. Оттогава болното тяло и пролятата кръв Христова са се давали и се дават на хората като изцелително средство във високи хомеопатични сте­пени, свързани с материалните носители хляб и вино.

 

От болестта към спасението

Изминахме дълъг път, за да покажем, че болестта се ко­рени дълбоко в метафизичните праоснования на човешкото битие. На този фон всички днешни усилия на школската ме­дицина, природолечението и профилактиката са ужасяващо безпомощни. Болестта не може да се предотврати нито с ваксина, нито с положително мислене, нито със самовнушение или със здравословно хранене. Навсякъде се водят спорове за по-добрите средства за предпазване от болести, но никой не се замисля за основателността на позициите, от които изхожда. Така например, случва се радетелите на по­зитивното мислене или пък апостолите на природо-съобразния живот, да поставят дейността си под знамето на езотериката.

Но пътят към спасението съвсем не е толкова прост. Той не може да се измине нито със суровоядство, нито с ранно лягане, нито пък с формулите на сугестията или с пълнозърнестия хляб. Всички тези фанатици на доброто здраве се опитват чрез функционални мерки да се проти­вопоставят на процес, чиято посока на развитие е опре­делена още от Рая. Защото не съществува избор между болестта и здравето, а пътят води през болестта към здравето.

В някои кръгове дават за пример животните, понеже те водели здравословен и естествен живот. Но това заобикаля задачите, които има да решава Човекът. Вероятно чрез здравословен и естествен начин на живот можем да се пре­върнем в здрави животни. Само че, пътят на Човека е съв­сем различен. Чрез страданието той трябва да стигне до познанието, чрез болестта до спасението.

За да избегнем недоразумения, веднага ще кажем, че не пропагандираме „нездравословен” начин на живот. Не става въпрос за конкретни неща, а за нагласите, с които те се възприемат и използват. Тялото е храм на духа и част от езотеричното развитие е то да се пречисти и да се поддържа чисто. Но това няма нищо общо с предпазването от болести. Нека правим разлика между законосъобразен и здравословен! Определението „здравословен” има своите основания, само ако е съотнесено с „вреден”. За някой болен определена диета за известно време може да е необходима и затова „здравословна”. Оттук не следва обаче, че и човек, който не е болен, трябва да спазва специална диета, за да „остане в добро здравословно състояние”. Но независимо от казаното дотук, съществуват възможности човек и във физическата област да приспособи начина си на живот към закономерностите.

Към тази област спада, например, вегетарианското хранене. За нас, общо взето, е безразлично, дали то е здра­вословно или вредно, но пък е много интересно да поразсъждаваме върху законността на яденето на месо. Трябва да се замислим например, че всички месоядни живи същес­тва се хранят най-вече с месото на други живи същества, които не ядат месо. Опитът показва, че с нарастването на осъзнатостта, нараства и нежеланието да се приема месна храна. Добро упражнение би било, ако при всяко яде­не се замисляме, дали сме в състояние сами да си пригот­вим ястието – от самото начало, и след това да го погъл­нем, без да загубим апетит! Апетитът на много хора би се изпарил пред някой вкусен шницел, ако преди това те са­ми е трябвало да заколят и разфасоват телето. Затова пък саденето на плодове, зеленчуци и жито едва ли би пов­лияло на нечий апетит.

Друга мярка за определяне чистотата на храната, е ней­ната трайност. Колкото по-чист е даден продукт, толко­ва по-дълго се запазва. Сравнете, например, трайността на пшеницата с тази на карантията, мидите и др. С времето подобни размишления водят до ниво на съзнанието, което от само себе си, без никаква вътрешна принуда, се придържа към закономерностите. Но винаги трябва да се пазим от крайности. Който смята, че с хапка месо ще унищожи спасението на душата си, вероятно изобщо не притежава онова, което се опасява, че ще загуби.

При всички тези въпроси са важни не външните неща са­ми по себе си, а нивото на съзнание, чийто израз са. Който може да убие муха, недвусмислено показва, че още не е про­умял какво, всъщност, означава „животът”. И заслужава повече съчувствие, отколкото убитата муха. Законосъоб­разният живот идва от познанието, напъните на фанати­ците на тема здравословен живот – от страха. Но стра­хът е липса на знание.

По-рано казахме, че изцелението е работа на религията и че то никога не може да се осъществи в рамките на фун­кционалната медицина. Когато говорим за религия, имаме предвид „religio” в първоначалния смисъл; разбираме „religio” като обратна връзка на човека с неговия произход. Нямам предвид обаче никоя определена религия като вероизповеда­ние.

Ако често цитирах Библията, то е защото мисловният й свят е най-близък до културата и възпитанието ни. В края на краищата всички религии ни учат на едно и също – на истината. Който смята, че религиите на този свят се различават, той вижда само разликата в опаковката. Човек трябва да си направи труда да разопакова съдържанието и да го погледне. Тогава ще установи, че то винаги е едно и също! Това се отнася за религиите, не за църквите. Църквите са човешко творение и, както всичко човешко, са несъвършени и податливи на грешки.

В езотериката има място за всички вероизповедания и религиозни направления, защото езотериката посочва исти­ната и закона, който се крие зад различните образи и срав­нения. В църквите е обратното – там няма място за езотерика, защото те се придържат към конкретното. По-го­лямото винаги намира място за по-малкото. По-малкото обаче не може да побере по-голямото. Но църквите също имат своите основания за съществуване, защото приближават езотеричната част от човечеството към първичните истини, поднасяйки ги в разбираеми опаковки.

Езотериката е за онези, които са готови сами да аси­милират познанието. Жрец не се става в резултат от про­фесионална кариера – жреците са станали жреци след пос­вещението си в мистериите на човешкото битие. Тогава те се превръщат в pontifex, в строители на мостове, които могат да подготвят пътя на хората назад към пър­вопричината. Изцелението е помирение с Бога. Исус е изцелявал с думите: „Човече, опрощават ти се греховете”.

 

7

Прераждането – ритъм на всичко живо

„Само онзи, който чрез любовта е станал знаещ, ще бъде освободен от Кръста на причината и следствието, към който го е приковало незнанието.

Само любовта слага край на танца на преражданията.”

ХАНС  ЩЕРН Е Д Е Р,  НАПЕВЪТ  НА  ВЕЧНОСТТА

 

ОЩЕ В НАЧАЛОТО НА ТАЗИ КНИГА говорихме за закономерностите на полярността. Спомняме си, че един полюс винаги предизвиква появата на свой противоположен полюс и че чрез постоянната смяна между двата полюса възниква ритъмът, основният образец на всичко живо. Още преди много хиляди години мъдреците са формулирали това по следния начин в „Кибалион”: „Нищо не е в покой, всичко се движи, всичко е трептене. Всичко тече навън и навътре, всичко има своето време, всички не­ща се издигат и падат, движението на махалото се проявя­ва във всичко; мярката на отклонението вдясно е равна на мярката на отклонението вляво; ритъмът компенсира.”

И модерната физика едва ли би възразила на твърдение­то: „Всичко е трептене.” Различните феномени на Вселена­та се различават един от друг само по размера на трепте­нията, но всички се подчиняват на един и същи закон за трептенето. Като обект на наблюденията ни използвахме ритъма на дишането и откритите закономерности можем по аналогия да отнесем към един малко по-голям ритъм – този на съня и будното състояние. Така, както след вдиш­ването със сигурност следва издишване, така със същата сигурност и будното състояние се следва от съня. Сънят, от своя страна, след известно време предизвиква своя противоположен полюс – събуждането, по същия начин, както издишването предизвиква ново вдишване.

Народната мъдрост казва, че сънят е по-малкият брат на смъртта. Тази формулировка свидетелства за способ­ност да се мисли във вертикални аналогични вериги. Живо­тът и смъртта са също ритъм, както вдишването и издишването, събуждането и заспиването. Само че по-големи­те мащаби на този ритъм пречат на човека да го обозре. Опитът и тук потвърждава закона, че полюсът предизвиква появата на противоположен полюс – животът предиз­виква смъртта. Единствено сигурното при раждането на едно живо същество е фактът, че един ден то ще умре.

Смъртта следва живота със същата сигурност, както из­дишването следва вдишването.

Но по същия закон смъртта със сигурност отново пре­дизвиква живот. Така виждаме, че смяната между живот, смърт, живот дава същата ритмична картина, както смя­ната между събуждане, сън, събуждане и т.н. Животът и смъртта са полярности, които с непрестанната си смяна ритмично се включват в съществуването на всички форми на битието. Всички форми на проявление се подчиняват на този закон за трептенето – приливите и отливите на мо­рето, годишните времена, електричеството, периодите на война и мир, частите на деня. Навсякъде наблюдението по­казва една и съща ритмична игра на полярна смяна. Защо пък точно полярността живот-смърт да прави изключе­ние? Защо една зависимост, която е доказуема абсолютно навсякъде, да прекъсва точно пред феномена живот?

Ритмичната промяна на душата през живота и смърт­та още от древни времена е наричана пътешествие на ду­шата или реинкарнация (повторно превръщане в плът), т. е. прераждане. Платон е знаел за него, също както и Гьо­те. Нарочно казвам „знаел”, а не „вярвал”, защото прераж­дането не е въпрос на вяра, а въпрос на способност за фи­лософско осмисляне. Нека всеки вярва в каквото си иска, са­мо не и в прераждането. Но трябва да знае, че всяка хипо­теза, която не включва прераждането, носи белег на абсур­дност, защото само прераждането е в съзвучие със закони­те на Вселената.

Затова е доста учудващо, че непрекъснато се чуват гласове, които искат доказателства за реинкарнацията. Дейс­твителността доказва себе си чрез съществуването си и на нея не са й необходими други външни доказателства. Функционалното външно доказателство, в научната аргу­ментация издигнато до положението на главен свидетел, е най-големият враг на знанието, защото принуждава към вя­ра. Изказването: „Аз го доказах”, по съдържание е равнозначно на: „Трябва да ми вярваш”. Действителността обаче няма нужда от доказателства, защото тя не е предмет на вярата. Действителността въздейства чрез жизнения опит на отделния човек и с това предизвиква знание.

Който знае, не е необходимо да вярва и не зависи от до­казателства. Твърдение от сорта: „Със смъртта всичко свършва”, се нуждае  от доказателство, защото то не е част от действителността и затова не може да бъде жиз­нен опит. Сред действителността не може да се открие област, с която да се демонстрира, че природата познава процеси, които изведнъж приключват в нищото.

 

Смъртта – друга форма на битието

Дефинирахме душата като съзнание и разбрахме, че съз­нанието за самия себе си прави възможна непрекъснатост­та, континуитета. Въпреки постоянната промяна на ма­териалното тяло през многото десетилетия живот, то винаги възприема себе си като „същото” Аз. Непрекъсна­тостта на идентичността не се разпростира само върху годините на земния живот, а върху целия ритъм, чиито фа­зи наричаме живот и смърт. Душата е тази, която, сме­няйки телесните си обвивки, събира опит на земята, за да преживее после една освободена от материята компенса­торна фаза, която наричаме „смърт”. Смъртта не е „ни­що”, а само противоположна по полюс форма на битието. Затова и умирането не е нищо друго, освен прекрачването на прага, който дели царството на живите от царството на мъртвите.

Обикновено наричаме сферата на физически живеещи­те хора „този свят”, а непознатия свят на мъртвите оз­начаваме като „онзи свят”. По място този и онзи свят не се различават, а по-скоро са сравними с различни нива на възприятието или на съзнанието. Така, както „стра­ната на сънищата” не показва по-различно географско разположение от нашата реалност, така и „онзи свят” се отнася най-вече до границата на нашето възприятие. Не си струва да обсъждаме съществуването на „онзи свят”, защото то задължително се извежда от съществуването на този свят. Законът за полярността постановява, че нещото, което определяме като „този свят”, трябва да има своя противоположен полюс. И него ние наричаме „онзи свят”.

Означенията идват от гледната точка на човека с фи­зическо тяло. Но когато човек прекрачи прага на смъртта и се озове в онзи свят, за него внезапно онзи свят се прев­ръща в този, защото „този свят” е винаги само собстве­ното местонахождение. Сега за него нивото на хората с физически тела, към което той вече не принадлежи, е онзи свят. По този начин умирането става субективно преживяване, чиято обективност се подсигурява единствено от полярността. Само нашето полярно съзнание ни е принуди­ло да изживяваме като живот и умиране безвременния, продължаващ вечно живот. Както за човек, наблюдаващ слън­цето, то залязва зад хоризонта и едновременно с това изгрява за друг човек, който също го наблюдава; макар че слънцето не знае нищо за това, защото в действителност то нито изгрява, нито залязва.

По подобен начин стои въпросът с раждането и смърт­та. Това, което от наша гледна точка е смъртта на един човек, от гледна точка на отвъдното е неговото раждане. Умирането на онзи свят се празнува едновременно от нас, земните хора, като раждане на дете. Който поне малко се освободи от субективността на проявленията, ще разбере, че този и онзи свят, раждане и смърт в края на краищата са едно и също. Едва в нашето полярно съзнание единство­то се разделя на противоположности, едновременността се превръща в последователност. Човешката душа, изгоне­на заради знанието от лишеното от време и пространст­во единство, трябва да премине през мрака на материалния свят по протежение на субективната ос на времето, да се научи да се развива и става по-осъзната – винаги с цел да затвори кръговрата чрез завръщането си към първичното единство.

Пътят на човешката душа е път на ученето и е подчи­нен на неговия закон. Учебният процес, чиято цел е съвър­шенството, е дълъг път, по който се напредва с безброй малки крачки. Той включва много заблуждения, но и много корекции. Само веригата от прераждания, изглеждаща ни на нас, хората, безкрайна, гарантира крайния успех.

Отделните инкарнации могат да се сравнят с различни­те класове в училище. Това, което наричаме земен живот, отговаря на определен клас от учебната програма, с него­вите задачи, проблеми, трудности, успехи и неуспехи. Пери­одът на учене е последван от ваканция, по време на която понякога трябва да се наваксат недостатъчните или про­пуснати уроци. След ваканцията – нов клас. В зависимост от това, колко от учебния материал от предишния клас се е интегрирал в съзнанието на ученика, той преминава в следващ клас или повтаря същия.

Съдбата работи на същия принцип. Единствената разлика е безкрайното й търпение, което отново и отново предоставя на човека възможности да усвои ненаученото и да компенсира грешките си. Животът означава учене, неза­висимо дали отделният човек приема това или не. Съдбата с неподкупна справедливост се грижи всеки да научи точно онова, което най-малко му се иска да приеме и на което се противопоставя най-силно.

В своята цялост съдбата е разбираема само на фона на прераждането. Ако изолирано се спрем на един живот, наис­тина можем да се усъмним в смисъла на силата на съдбата – което докарва някои хора до отчаяние. Ясно е, че в този живот не всички имат равен старт – и това със сигурност не е по вина на обществото! И от религиозна, и от атеис­тична гледна точка е доста трудно да обясниш на някого, за­що именно той е зърнал светлината на „този най-добър от всички светове” ням или сакат, парализиран или дебилен. Дори да се позовем на неведомата Божия воля, в тези случаи ед­ва ли ще успеем да убедим човека в някаква смисленост.

Само че без смисъл животът става непоносим за човека. Търсенето на смисъла на живота е фундаментална пот­ребност. Едва когато човек е готов да освободи живота от изолацията на неповторимостта и да го възприеме ка­то брънка от дълга верига, той ще разбере смисъла и справедливостта на съдбата. Защото съдбата през конкретния живот е резултат от досегашния учебен процес в неговата цялост.

 

Законът на Кармата

Общовъзприетото название на взаимовръзката между делата от миналото и актуалното протичане на съдбата е „карма”. Кармата е законът за баланса, който има грижа­та човекът отново и отново да бъде конфронтиран с един и същи тип проблеми, докато накрая с действията си осво­боди проблема и се подчини на закономерността. Така всяко действие, дори всяка мисъл, стават безсмъртни и незаличими. Защото всички дела и мисли чакат да бъдат ком­пенсирани с противоположни на тях.

Законът на кармата изисква от човека да поеме пълна­та отговорност за съдбата си – стъпка, която днешните хора не желаят да направят. Съпротивата на широки кръ­гове срещу учението за прераждането е разбираема, след като с толкова труд и разходи най-сетне са изфабрикувани теории, които изглеждат безупречни, които освобождават човека от отговорност и проектират вината върху общес­твото, болестите или злата случайност. Разбираемо е въз­мущението срещу дръзката претенция тези рафинирани те­ории на човешката хитрост да бъдат разобличени като са­моизмама, да бъдат оставени да се сгромолясат и хората чисто и просто пак да потърсят вината в себе си.

На теория всички тези мисловни модели функционират отлично. Неуспехът в практиката се замазва с позитивис­тична вяра в прогреса. Но когато човек започне да става честен към самия себе си – а това е най-трудната форма на честност – ще разбере, че едва с приемането на пълна­та отговорност за всичко, което му се случва и което преживява, може да прозре смисъла. Отговорност и смисъл не могат да се отделят – двете се обуславят взаимно.

Мнозинството от хората в наше време са болни от за­губа на смисъл, защото се опитват да се отърват от от­говорността. Който търси смисъла, намира първо вината. Ако приеме вината, ще му се разкрие и смисълът.

Постоянната смяна на физическия живот и смъртта е увеличение в по-голям мащаб на ритъма ден-нощ. Ако всяка сутрин се събуждаме, за да започнем нов ден, то, от ед­на страна, този нов ден стои пред нас напълно девствен и от нашето решение зависи как ще го използваме и подре­дим, какво ще преживеем през него. От друга страна оба­че, той неизбежно се предопределя от онова, което сме вършили и изживели през предишните дни. Ако някой напоследък се е скарал с всички хора от обкръжението си или е направил големи дългове, ако е занемарил грижите за тяло­то или образованието на душата си, то това ще повлияе новия ден, макар че в него има на разположение всички възможности.

Тази трудно разбираема едновременност на влиянията и въздействията от миналото и новите, неизползвани възможности на деня, може по аналогия да се пренесе и върху всеки „нов живот”. Новият живот със сигурност е и нов шанс, който съдържа изобилието на всички възможности, и въпреки това е само последствие от досегашната верига от прераждания. Той отразява досегашните проблеми, грешки и прозрения. Също както човек с началото на новия ден не може да заличи досегашните си дела, мисли и дейст­вия, така и човек с ново прераждане не може да зачеркне миналото, а трябва да продължи да преде досегашната нишка.

 

Съзряване чрез прераждане

Често се чува упрекът, че било много глупаво и непрактично да се забравя цялото знание, натрупано през много­то прераждания, и непрекъснато да се започва отново. Дру­ги се аргументират по обратния начин. Те казват, че сигур­но съществува някаква причина, за да не можем да си спом­ним предишните прераждания, и от това вадят заключението, че е забранено да осъзнаваме знанието за миналото.

Твърдението, че забравяме знанието от предишните инкарнации и започваме винаги отначало, не е вярно. Вярно е тъкмо обратното. Във всяко прераждане човек стъпва на постигнатото досега ниво на развитие, но бърка конкретното знание с постигнатата чрез знания и умения зрялост. За сравнение: в училище сме учили много конкретни неща, които като възраст-ни вече сме забравили. Но заниманието с тези конкретни неща и самото учене са ни възпитавали – ефект, който продължава да съществува и тогава, кога­то конкретното се е изгубило. Ефектът от ученето се състои в разширяването на съзнанието, като самият пред­мет, от който се учим, няма кой знае колко голямо значе­ние. Текстът в читанката служи, за да ни научи да четем. Ако ни е помогнал да постигнем тази цел, по-нататък той престава да има стойност за нас.

Всичко, което сме научили от веригата на нашите прераждания, се отразява в зрелостта и в нивото на съзнание, с които човек се ражда. Оттук се получават и разликите в интелигентността, зрелостта, способностите и така нататък. Психолозите продължават да спорят по въпроса, дали интелигентността е вродена или придобита. Отгово­рът е: нито едното, нито другото. Душата донася със се­бе си определено ниво на развитие, което няма нищо общо с наследствеността, нито пък е въпрос на често цитира­ните влияния на обкръжаващата среда.

Хората не са еднакви. Дори и в наше време, когато стремежът към унификация се налага все по-шумно. Еднаквостта, уравновиловката няма нищо общо със справедли­востта; йерархичното мислене няма нищо общо с диктатурата. Ако в нашето сравнение различните прераждания от­говаряха на различните степени на обучение в училище, то по същия начин и различните хора са в различни класове – никой не би тормозил третокласник с интегрално смятане. Всеки си има задачи и проблеми според нивото, на което се намира в момента. Няма обективни проблеми, затова и никога не може да има общовалидни решения. За първолака смятането с дроби изглежда непреодолимо трудно, за осмокласника е лесно като детска игра. И двете нагласи субективно са правилни, но с нищо не засягат принципа на смятането с дроби. Същото е и с всички човешки пробле­ми. Понякога твърде лесно се забравят различните нива на съзнание на хората, например при опит даден проблем да се направи достъпен за всички и да се стигне до задължително за всички решение.

Тук са корените на разните видове мисионерство. Всяка мисия е грешна, защото пренебрегва различните нива на индивидите, защото проектира върху всички собственото си ниво на развитие. Затова езотериката никога не се разпространява чрез мисионери – тя знае за различните нива на развитие на хората. Езотериката винаги се предлага са­мо на хора, които сами откриват афинитета си към нея. Насила да тъпчеш истини в съзнанието на човек, които се съпротивлява на това, би било с нищо неоправдано посегателство.

Диференциацията на човешките индивиди е резултат от натрупания в предишните прераждания жизнен опит. Човекът не забравя нищо съществено. Забравя се само конкретната рамка, която не е от особено значение.

Същото се отнася и за способностите и уменията. Спо­собностите от предишни животи се проявяват като дар­би в настоящето прераждане, при условие, че са смислени и полезни за решаването на сегашните задачи. Способности, които, така да се каже, нямат нищо общо със задачите на този живот, се забравят. И това е добре. Иначе те само биха ни отклонявали от предвидения учебен план.

Поради тази причина предупреждаваме да не се използва техниката на реинкарнационна-та терапия, за да се довеждат до съзнанието способности от предишни прераждания (обикновено от артистичен характер). За съжаление обаче, тази възможност, която от експериментална гледна точка е едно от най-впечатляващите доказателства за прераждането, вече шумно се възхвалява от някои експериментатори като нещо особено смислено и полезно. И даже я наричат терапия – което е много опасно!

Ако с външна намеса вземем предишна своя способност и я вкараме в сегашния си живот, макар че тя не се е про­явила от само себе си като дарба, това евентуално може да ни отклони от истинския ни път. Подобно, втренчено в практическата полза мислене, прекалено надценява самосто­ятелното съществуване на нещата и не забелязва, че те са само помощни средства. Композирането или рисуването ня­мат никаква стойност сами по себе си, а само във връзка с този, който ги извършва. Композирането може да е извор на много дълбок опит. Но ако човекът е интегрирал този опит в съзнанието си, той вече не се нуждае от извора.

Ако някой преди петстотин години е бил даровит музикант, не е задължително музиката да играе роля и в сегаш­ния му живот. Ако в общуването си с музиката душата е научила онова, което е можела да научи, за нея музиката ня­ма повече стойност. Сега за нея важни стават нови облас­ти. Ако старите способности, свързани с музиката, се активизират отново, може да се стигне до объркване на вре­мето, което ще възпрепятства настоящия учебен процес. Децата-чудо пък са пример, потвърждаващ сам по себе си случаите, в които определена тематика още не е изчерпа­на и до кулминацията предстои да се стигне чрез дълго раз­витие.

Така че човек трябва търпеливо да се остави на Съдба­та и да работи с талантите, които е получил в даденото прераждане, а не непрекъснато да извръща поглед към оно­ва, което няма. Във вселената нищо не се губи – и това ва­жи не само за физиката, а и за пътя на съзряване на душа­та. Забравянето на предишните прераждания със сигурност не е глупава грешка на природата. Смисълът му е, че освобождава съзнанието от баласта и улеснява възприемчивостта тук и сега. Не мисля, че би било по-добре, ако все­ки можеше да вижда всичките си прераждания, както и не си мечтая един ден стойността на реинкарнационната терапия да бъде сведена до стойността на ваксина. Определе­но знание е подходящо само за определено ниво на развитие. Мнозинството от хората още не са чели Дантевата „Бо­жествена комедия” – и в това няма нищо лошо. Но то не пречи в отделен случай тя да придобие решаващо значение за някого.

Езотеричният път на разширяване на съзнанието не е „естествен път”, а изкуствен продукт на човешкото раз­витие и познание. В лабораторията си алхимикът също произвежда изкуствени неща, които не се срещат в приро­дата под такава форма. Йогата заема пози, които в приро­дата никое същество не изпълнява доброволно. Могат да се дадат още много примери. Целта е да се покаже, че езотеричният път на посвещение наистина се ориентира към за­коните на природата, но връзката му с човешките способ­ности за познание в крайна сметка го превръща в изкуст­во. Затова и произведенията на това изкуство са „изкуст­вени”, а не „природни”.

В тези, предизвикани по изкуствен начин процеси на ево­люция, се състои задачата на човешкото битие да освобо­ди себе си и Космоса. Съзнателният поглед към веригата от прераждания от прастари времена е бил стъпка по езотеричния път на развитие, който се е установил от само себе си и по-късно е бил открит чрез подходящи техники. И понеже случайността не съществува, може да разчитаме, че никой няма да надникне в миналото и да опознае преражданията си, ако времето му не е узряло за това.

Известен е феноменът, при който чувствителни хора могат да прозрат преражданията на други хора. Най-общо този процес се нарича четене на Акашката хроника. Така наречената Акашка хроника може да се сравни с база дан­ни, в която, независимо от времето, са запаметени всички събития от миналото, настоящето и бъдещето. Хора, притежаващи или развили у себе си способността чрез съзна­нието си да извикват информация от Акашката хроника, могат да видят преражданията на други хора. Но понеже в повечето случаи верността на думите им трудно или изоб­що не може да бъде потвърдена, инкарнационното гадаене не бива да се приема безкритично.

Ползата от прозряната чрез гадателски дарби инкарнация е твърде малка за този, на когото тя само се разказ­ва, защото голата информация не му осигурява достъп до миналото и на него му липсва чувството за идентификация. Четенето на Акашката хроника има смисъл, само ако е свързано с терапия – т.е., когато се получава информация, до която пациентът не може да стигне сам поради някак­ви недъзи (дебилност, трудности в говора и други).

Във всеки случай, човек никога не трябва да забравя, че голото любопитството не е мотив за научаване на пре­дишните прераждания. Любопитството е болест на нашето време. То винаги е признак за незрялост и най-сигурното средство да се попречи на истинското посвещение.

Броят на хората, и най-вече на децата, които сами си спомнят откъслечни неща от предишни инкарнации, е зна­чително по-голям, отколкото се предполага. Но в нашата култура на такива спомени често не се обръща внимание, те или се изтласкват, или се премълчават, защото биват смятани за застрашителни признаци на душевно заболява­не. Почти същото се случва и с децата. Специално до шес­тата си година, те често имат доста добър достъп до ми­налото. Родителите им обаче, поради страх и неразбиране, обикновено им забраняват да разказват такива неща, кое­то пък, от своя страна, води до изтласкване на целия комплекс. Горе-долу на шестата година тези впечатления от миналото при децата изчезват от само себе си.

По друг начин стоят нещата в културите, в които прераждането е естествена съставна част от светогледа. При тях детските спомени от преражданията масово се възприемат като нещо, разбиращо се от само себе си, и се стига дотам, че за обществеността те нямат стойност­та на феномен.

Известен брой симптоми на психозата също влизат в сметката на спонтанно изплували в съзнанието спомени от прераждания. Най-различни външни ситуации, местнос­ти или хора могат толкова силно да рестимулират човек, че внезапно в съзнанието му изникват спомени от предиш­ни животи и той вече не може да разграничи впечатления­та си във времето. Поредица от халюцинации и маниакални представи могат да се обяснят по този начин.

Но не само симптомите на психозата стават по-разби­раеми на фона на преражданията. Би могло да се каже: всеки болестен симптом, независимо дали е психически или физически, има своя „причина” в предишни прераждания. Понятието „причина” тук трябва да се употребява внимател­но, защото за човек в крайна сметка е невъзможно да открие истинската причина за дадена болест, освен ако не иска да стигне до метафизическата случка на грехопадението.

За съжаление понятието причина се употребява твърде често и при това напълно неправилно. Ако ние сега също го­ворим за „причина”, под нея разбираме началото на все още обозрима за нас фаза, чието вътрешно единство е споено от обща тема. Но никога не забравяме, че тази причина съ­що си има свои детерминанти, които се коренят много на­зад в миналото и така ad infinitum (до безкрайност).

Следователно ние твърдим, че никога не може да има психически или соматичен болестен симптом, чиято по-тясна причина се намира в настоящия живот. Разбирам колко провокативно могат да влияят подобни твърдения, след като са положени толкова усилия, за да свикнем с мисълта, че причината за всичко трябва да се търси и нами­ра в ранното детство. Но още във връзка с рождения хороскоп се опитахме да изясним, че самото раждане не е ни­що друго, освен кратка версия на целия живот и че по вре­ме на живота никога на може да се появи нова тема, коя­то да не се е появила в умален вид при раждането.

И без астрологична аргументация може да се проследи, че всички проблеми, които изникват в живота, са само продукти на досегашния учебен опит. Но пътят, изминат в обуче-нието, не започва нито с раждането, нито със зача­тието, а обхваща броя на всички прераждания.

Може би тази зависимост ще стане ясна, ако по анало­гия отново сравним един живот с един ден. Да приемем, че в определен ден се появява проблем. Ще бъде наивно да тър­сим причината за проблема в същия ден. Защото денят на конкретния човек не е започнал като „нещо безлично” – в новия ден човекът е ипотекирал досегашното си развитие, въпреки фазата на сън, която го отделя от предишните дни.

По същия начин и земният живот на човека не може да започне без никакви предпоставки. В многобройните си до­сегашни превъплъщения той си е изработил своята карма, учебната програма, необходима специално за него, която още от зачатието си носи със себе си в настоящето си прераждане. Ако човек се провали при решаването на някакъв конкретен проблем от учебния си план или ако не може да разбере неговия смисъл, то съзнателното наблюдение на целия път, довел го до тази точка, ще му даде необхо­димото разбиране, за да реши проблема.

Надявам се, от казаното дотук да е станала ясна кон­цепцията, която ни доведе до днешната форма на психотерапевтичен метод, която нарекохме с името „реинкарнационна терапия”. Реинкарнационната терапия, разработена и прилагана от мен и от сътрудниците ми от 1975 г. насам, не е нова техника в разрастващата се джунгла от психотерапевтични методи, а съвсем съзнателно представлява противоположният полюс на всички познати досега методи и теории. Тя не е психоанализа, разширена до предишните жи­воти, не е първична терапия, чиято цел е разтоварването от предишни травми, не е специализирана форма на хипнотерапията.

Реинкарнационната терапия е опит за изоставяне на не­състоятелните концепции на школската психология и за последователно развитие на терапия въз основа на езотеричните познания за света и човека. Като се има предвид това основно положение, не е учудващо, че нашите възгле­ди, както и терапевтичните ни практики, са диаметрално противоположни на всички познати досега концепции.

8

Реинкарнационната терапия – път към целостта

Отново и отново се спускаш надолу в превратния скут на земята, докато се научиш да четеш по светлината, че животът и смъртта са едно в безвремието на времената. Докато усилената верига на нещата подреди в теб кръга на покоя – в твоята воля е световната воля, покоят в теб е – покой – и безкрай.

Манфред Кибер

 

РЕИНКАРНАЦИОННАТА ТЕРАПИЯ се корени в серия от експерименти, които провеждам от 1968 г. насам. Тези експерименти успяха чрез хипнотична възрастова регресия да накарат хората, подложени на опита, отново да преживеят не само собственото си раждане, развитието си в майчината утроба и зачатието си, но и предишни прераждания. Протоколите от тези експерименти и разсъждения за възможните последствия съм записал в двете ми книги ”Живот след Живота” и “Да преживееш  повторно раждане” По­мощно средство при експериментите беше хипнозата, коя­то направи възможна регресията във времето.

Експериментите не са нови. Те са провеждани още през миналия век от Албер дьо Роша. През 1956 г. случаят Брайди Мърфи възбуди обществеността и англичаните Арнол Блоксам и Денис Келси в продължение на десетилетия също провеждаха хипнотични експерименти на връщане назад във времето към минали животи. Те публикуваха резултатите от своите опити. По време на първата фаза на чисто експерименталното връщане във времето към предишни прераждания забелязах, че между симптомите от настоящия живот и предишните животи има очевидна връзка. Когато тази теория започна да се потвърждава все повече, възникна идеята за терапевтично приложение на предишните инкарнации. Решителната крачка към осъществяването на идеята се състоеше в това, че аз развих методи, които позволяваха регресия в предишни прераждания, без да е нужно да се хипнотизират хората, подложени на опита. Всъщ­ност, едва чрез отказа от хипноза изобщо стана възможно да се накара който и да било човек да осъзнае спомените за предишните си животи.

Както споменах в главата за хипнозата, хипнотизирането на даден пациент зависи много по-малко от хипнотиза­тора, отколкото от първичното доверие на пациента – ко­ето най-малко може да се очаква тъкмо от пациенти с психически разстройства. Освен това, още ред други причини говорят против хипнозата. Ненапразно от лагера на езотериците открай време се чуват само критики и предупреж­дения срещу нея.

В процеса на хипнотизиране се използва сугестията на умора, унесеност и сънливост и пациента се докарва до със­тояние, противоположно на целите на езотериката. Проб­лемът на човека е именно в това, че той постоянно „спи” и се оставя да живее сляпо, като марионетка, вместо да се събуди и да осъзнае себе си. Но всичко, което се случва по време на психо-терапевтичен сеанс, трябва винаги да представя в умален вид онова, което очакваме от пациента в ежедневния живот. Затова нашата цел е да направим чове­ка по-буден и по-осъзнат, да го научим да вижда действи­телността все по-ясно, а не да поощряваме сънливостта и неосъзнатостта му.

Освен това, хипнозата не може да се отдели от властовия проблем, който, както по-късно ще видим, е цент­рална тема на всеки вид терапия. Хипнозата, също, лесно превръща пациента в пасивен потребител, очакващ от нея и от хипнотизатора да решат проблема му. Тези аргумен­ти би трябвало да са достатъчни, за да се разбере, защо търся възможности да се освободя и да стана напълно не­зависим от хипнозата като помощно средство в прилагане­то на времевата регресия за терапевтични цели.

Резултатът е, че при реинкарнационната терапия докарваме до съзнанието на пациента предишни негови животи, без да го хипнотизираме. Регресията се извършва при напълно будно състояние. За външни хора това явно звучи толкова невероятно, че широката общественост продъл­жава да смята, че реинкарнационната терапия е свързана с хипнозата. Но това вече не важи, реинкарнационната те­рапия стана независима от хипнозата.

Напълно основателен е въпросът, как функционира „но­вият метод”. Описанието му е доста трудно, почти невъз­можно. Все още започваме с кратко отпускане, което има за цел да доведе пациента до медитативна предразположеност. Отпускането служи да се намалят външните дразни­тели и пациентът да се вслуша в себе си. Следователно, то сменя полюса на вниманието отвън навътре, но без да пре­дизвиква умора или сънливост. С помощта на терапевта изплуват вътрешни представи и образи, които пациентът се научава да вижда и същевременно да говори за тях.

 

Преживяване на собственото раждане и на зачатието

Още след два или три сеанса пациентът „се пуска в раж­дането” – както се изразяваме ние. Той изживява първата си регресия във времето, като отново преживява раждане­то си. Отново чувства болката, усеща миризми, вижда, чу­ва и възприема всичко, което се е случило по време и след раждането му.

След като пациентът се научи да изживява съзнателно раждането си, с всички подробности и фази (за което обик­новено са нужни няколко повторения), се връщаме още по-нататък във времето, до зачатието. Възприемайки и изживявайки го чрез съзнанието си, той вече е присъствал на създаването на бъдещото си тяло, а сега може да види, къ­де са се намирали родителите му, да преживее половия акт между тях и внезапно да усети как „нещо като завихряне го всмуква като във фуния”, как се чувства притиснат в нещо ограничено, материално, тъмно. За повечето ни съв­ременници идеята да присъстват на собственото си създа­ване звучи като майтап, но щом се научим да разделяме по­нятията съзнание и тяло, тя става нещо, разбиращо се от само себе си. Човек присъства на създаването на матери­алното си тяло, също както и на погребението му.

След изживяването на зачатието проучваме интервала между него и раждането – онези месеци в майчината утро­ба, които за детето са извор на много, обикновено неприятни преживявания. Едва ли някой, който не го е изпитал сам, може да си представи колко страхове, болки, опити за аборт съпреживява ембрионът.

В сравнение с опита преди раждането, преживяванията през първите години на детството са само безобидни случки. Съзнателното наблюдение на периода от зачатието до раждането обяснява на пациента много повече неща от няколкостотин часа анализ.

В първичните терапии все по-често се случва по време на лечението пациентите сами да се връщат назад към пре­живяванията си от раждането и ембрионалната фаза. За­това и сред тези кръгове бавно си пробива път убеждение­то, че интервалите от времето преди раждането могат да бъдат изживени съзнателно. Това, естествено, звучи сен­зационно за привържениците на досегашните теории и те­рапевтични методи и крие опасността „истинската причи­на” за по-късните конфликти и разстройства да се търси в неприятните преживявания преди и по време на раждането. Но тези преживявания са също толкова малко „причини”, колкото и набедените за причини от Фройд насам детски преживявания на пациента. И пренаталните, и детските преживявания са само брънки от цяла верига проблеми, ко­ято се проточва през многобройни прераждания.

Във връзка с казаното може да се възрази, че душата се свързва с тялото едва към третия месец. Отговорът е, че досега всички пациенти и хора, подложили се на опита, без изключение описват зачатието си и едновременно с него съ­общават и за въплъщаването си. Може би по-късно по експериментален път ще се установи, как се е стигнало до те­орията, че душата се преражда едва в третия месец. На мен това не ми се струва вероятно, защото клетките имат нужда от информация от самото начало, за да могат да се развиват закономерно. Всички родители и акушери трябва да знаят, че детето още от зачатието си възпри­ема напълно съзнателно всичко, което се случва и което се говори, и то в почти необозрим радиус. Радостно е, че мекото раждане на д-р Льобоайе днес намира все по-голям отзвук и клиниките постепенно започват да се съобразяват с изискванията на осъзнати родители.

Цели томове могат да се изпишат с предупреждения и съвети за времето на бременността и раждането. Тук е достатъчно да кажем, че родителите трябва да са наясно, че подрастващият ембрион е малък, безпомощен и млад са­мо по отношение на тялото. Докато душата му носи със себе си зрелостта на много хиляди години. Напълно вероят­но е по душа новороденото да е по-възрастно от родите­лите си. Никакви основания няма на бебето да се говори са­мо с неразбираеми звуци – то разбира всяка дума и всяко из­речение, също и онова, което е по-добре да не се казва в присъствието на дете.

Бих посъветвал всички родители да започнат с възпита­нието на децата си колкото е възможно по-рано, т.е. в де­ня, в който узнаят за присъствието на детето. Евгенетиката – възпитанието преди раждането, се състои в това, че родителите разговарят нормално с детето в майчината утроба, дават му да разбере, че се радват на идването му, научават го какво е раждането и му предлагат само хубава музика и литература, добри филми и театрални постановки. Един ясен разговор с ембриона за раждането има по-го­лям успех от много седмици гимнастика.

Всички трудности и инциденти при раждането се дължат на опита на детето да го предотврати. Страхът да бъде родено не се отнася толкова до процеса на самото раждане, колкото до овладяването на живота, който започ­ва след това. Ембрионът не притежава собствен ритъм на дишане и затова още не е напълно полярен. Последствието е, че той продължава да има достъп до миналото и бъде­щето. Той вижда бъдещия си живот в най-важните му фа­зи. Спомнете си за живота, който минава като на филм пред очите на умиращия!

Изтриването на това знание става с първата глътка въздух, защото чрез дихателния ритъм човек окончателно се включва в полярността и в зависимостта от времето. Това е и причината хороскопът да се изчислява от първия вик на новороденото, т.е. от първото поемане на въздух. С това е свързано и голямото значение на дихателните упражнения в процеса на езотеричното обучение. Ембрио­нът вижда проблемите на бъдещия си живот и знае, че знанието му ще бъде заличено при раждането. Оттук ид­ва и страхът от раждането и честите опити то да се предотврати. Подходящите разговори преди раждането могат да помогнат по-добре от всички клинични техники. Родители, които седмици наред са обсъждали дали да се направи аборт или не, после не бива да се чудят, ако де­тето има някакви душевни разстройства или отхвърля родителите си.

 

Срещата с миналото

Когато пациентът е осъзнал фазите на раждането, за­чатието и ембрионалното си развитие (този процес изиск­ва около пет терапевтични часа), го връщаме в по-раншния му живот. Тук той преживява себе си в някакво предишно време и се научава да проследява този живот от раждането до смъртта. Разбира се, винаги оставяме да се изживее съзнателно смъртта от предишно прераждане, за да прими­рим пациента с обикновено изтласкания противоположен полюс на живота – смъртта.

След тази терапия пациентът вече не познава страха от смъртта, защото той е отстъпил пред знанието. (Страхът е недостиг на знание!) Веднъж една пациентка възкликна съвсем спонтанно по време на сеанса: „Странно, никога не съм си представяла, че умирането е толкова просто.” Описанията на процеса на умиране, които дават нашите пациенти, доста точно наподобяват разказите, които д-р Муди, д-р Кюблер-Рос и други са чули от клинично мъртви и после реанимирани хора. Така както при зачатието съзнанието се свързва с тялото, така при умирането то се отделя от него.

Когато пациентът се научи да наблюдава някои от предишните си животи, избираме произволен симптом ка­то по-нататъшна ръководна нишка и проследяваме поява­та му през по-раншни прераждания. По този начин всеки път наблюдаваме само онази ситуация, която е свързана със симптома, а не всички подробности от съответния живот. Затова сравнително бързо стигаме до много ста­ри прераждания.

Често пъти хората си създават погрешна представа за броя на миналите си инкарнации. Много от тях гордо зая­вяват, че знаят, че са живели четири пъти. В действител­ност обаче, истинският брой на миналите животи е почти необозримо голям. Още след няколко сеанса пациентът гу­би желание да брои миналите си прераждания.

Също така непонятни за външния човек се интервали­те от време, през които минаваме по време на терапия. Трудно е да се назоват цифри, но ние стигаме значително по-назад от модерната историческа наука. Преражданията от Атлантида, които отстоят на около 12 000 години, при нас не се смятат за особено стари.

Даваме си сметка колко странни могат да се сторят на някои читатели твърденията ни, но те са само плод от ежедневна работа с пациенти, които по нищо не се отли­чават от пациентите на други терапевти. И понеже в на­чалото резултатите изобщо не отговаряха на очакванията ни, никога не сме се опитвали сугестивно да предизвикваме или да провокираме определени феномени.

При изследването на материалното ниво също трябва­ше да свикнем с невъобразими измерения. Ако някой е заб­равил какво значи учудване, нека отиде в планетариума и медитира над астрономическите величини, с които борави днешната наука.

След безспорно грандиозното научно изследване на мате­риалния свят започва изследването на душевния. На това ниво обаче официално почти не сме направили и няколко крачки, затова е пълно с невъобразими феномени, които са­мо чакат човешкото съзнание да ги проумее.

Тръгнем ли по този път, ще трябва из основи да кори­гираме днешните си възгледи за възрастта на човека и неговия произход. Човечеството е значително по-старо, отколкото се приема днес, и ритмически е преминало вече през няколко високоразвити култури, много приличащи на нашата. Законът за ритъма важи и тук. Така че всяко високо развитие е последвано от упадък и унищожение. Човечеството още строи вавилонската кула.

Да се върнем обратно към процеса на протичане на реинкарнационната терапия. Преминавайки през веригата от проявления на един и същи симптом, пациентът разбира, че актуалният му проблем или симптом идва от прастари времена и се появява във всеки предишен живот в подобна форма. Тук отново има голяма опасност от погрешна ин­терпретация, на която аз самият също станах жертва. За сверка може да погледнете в съответната глава от моята книга „Преживяване на прераждането”.

Ако в предишния живот има травматична ситуация, ко­ято по съдържание кореспондира с даден симптом, човек неизбежно е склонен да интерпретира тази предишна ситу­ация като първична травма и с това и като „причина” за симптома. Пример: Пациентът не вижда с лявото си око. Той отново изживява, как в един от предишните му животи стрела го улучва в лявото око. Или пациент със страх от височина вижда как в предишния си живот е бил бутнат от скала. Пленници на мисловната система на психология­та, ние сме склонни да откриваме в тези предишни преживявания причините за симптомите. Това обаче е напълно погрешно заключение. То се намира на същото ниво, на ко­ето и опитът да търсим в детството причината за даде­но душевно разстройство.

Ако пренесем мислите, до които сме стигнали в този си живот, към предишни прераждания, ще разберем, че травматичното преживяване не е глупава случайност, а израз на проблем, който сме донесли със себе си още в онази инкарнация. Или казано по друг начин: наистина е напълно мислимо, че човек, който в този си живот се е удавил, в следващия ще се страхува от вода; това обаче не ни дава основание да ка­тегоризираме удавянето като причина за бъдещия страх от водата, защото удавянето е закономерна случка, външен из­раз на проблем, който е бил донесен в живота му.

Ако продължим да търсим, ще намерим още много ситу­ации, всяка една от които би имала качеството да послужи като „първична травма” за симптома. В случая с нашия пример това означава, че пациентът, който е бил пронизан от стрела в лявото око, в още по-старите си прераждания ще открие много събития, при които губи лявото си око. Всички тези събития са мъниста от една огърлица, чиято нишка е общият за всички ситуации проблем.

Ако при терапията вече сме проследили до някакво ни­во подобна верига от симптоми, тогава правим решител­ната крачка – връщаме пациента в онази ситуация, която той сам е определил като причина за последвалия по-късно низ от страдания. При тази крачка пациентът се конфрон­тира с кармическата си вина, с която той сам е направил необходими всички по-нататъшни ситуации, донесли му страдание. Дотогава той е възприемал себе си като нещас­тна жертва. Няма кой знае каква разлика, ако пациентът вярва, че причината за душевното му разстройство е пове­дението на майка му или пък някакво неприятно преживяване в предишния му живот. И в двата случая той проектира вината във външния свят.

Нещо напълно различно се случва обаче при конфронта­цията със собствената кармична вина. Пациентът трябва да интегрира сянката си, той преживява себе си като дейс­тващо лице, причинило на други онова, от което самият непрекъснато се оплаква, че страда от няколко хиляди го­дини. За пациента конфронтацията с вината не е нещо просто, но ако я направи, тя е огромна стъпка по посока на изцелението. Ако непременно искаме да използваме дума­та „причина”, то тя е в кармичната вина.

Никога не може да се стигне до абсолютния край на ед­на ситуация на вина, но тя може да продължи да се изслед­ва за определители. Ако не го правим в терапията, това има практически основания:

1. Няма конкретен край – обстоятелство, което църквата е описала с понятието първороден грях.

2.  Кармическата вина, отнесена към актуалния проблем, е най-малко началото на дадена фаза в безкрайния ритъм.

 

Вина и отговорност

С признаването на вината пациентът поема цялата от­говорност за съдбата си – стъпка, която отваря вратата към изцелението. Непосветените често се страхуват да открият ситуациите на вина, защото смятат, че по-нататък не биха могли да живеят с такова знание. Някои мис­лят, че за тях ще е непосилно да разберат, че някога са уби­ли човек. За конкретния случай тези страхове са неоснова­телни. Стара истина е, че „само, което си изтласкал, те тласка”. Именно неосъзнатото знание за вината навява страха от конфронтацията с нея. Ако успеем обаче да „пог­леднем в очите” ситуацията, в която сме се провинили, целият натиск върху нас изведнъж ще намалее. Преди той е съществувал, защото само на ужким не сме знаели нищо.

Всичко, което човек съзнава, не може да има отрица­телни въздействия върху него. При терапията конфронта­цията с вината става абсолютно без всякакви оценки. Тя е само вглеждане в истината и съзнателно се интегрира като урок от миналото. Когато човек стъпка по стъпка възприема в съзнанието си напълно изтласканата си дотогава сянка, той става по-цялостен, по-пълноценен, по-здрав. Кон­фронтацията с вината не е натоварване с бреме, а отнемане на бреме. Ако самата конфронтация често пъти не е особено приятна, то след нея обаче всички пациенти се чувстват необикновено свободни и облекчени. При боравенето с вината трябва да се избягват всякакви крайности. Изт­ласкването на вината и проектирането й върху други поболява, защото човек се отдалечава от действителността. Също толкова нездравословно е и да се претоварваш с ви­на и самообвинения, защото можеш да рухнеш под тежестта им. Човек трябва да се научи, че щом е човек, той е ви­новен, и това е цената за неговия учебен процес. Без греш­ки няма развитие. Затова и не съществува човек, който в миналото да не е бил натоварен с вина. Само който мине през мрака, ще стигне до светлината. Няма човек, който се пази от горещо, без някога да се е опарил.

В църковната традиция има едно много балансирано третиране на темата вина. Първо в съзнанието на вярва­щия се извиква идеята, че като човек той е грешен и е на­товарен с вина. И едва после му се казва, че чрез опроща­ване на греховете може да бъде разтоварен от бремето на тази вина.

Някои ще възразят, че принципът на милостта проти­воречи на суровия кармичен закон, според който всяка вина трябва да се изкупи. Но противоречието между карма и ми­лост е само привидно. Двата принципа се обединяват в сре­дата като всички полярности и в действителност взаимно се обуславят. Милост получава само онзи, който я е измо­лил. За да я измоли, човек трябва да признае вината си. Кар­ма обаче е законът, който се грижи човек някога да стиг­не толкова далече, че да разбере грешките и вината си. За­това милостта може да е ефективна само чрез кармата. Кармата цели познанието на човека, тя регулира дали той е готов за милостта.

 

Извечният проблем: власт

По време на една и съща терапия проследяваме няколко вериги от проблеми и кармичната вина за тях. Всички тези вериги накрая свършват в нещо като възел, представляващ основният проблем, пред който пациентът се е провалял до­сега. Проблемът е налице и тогава, и сега – в далечното минало обаче значително по-грубо и ясно структуриран, в днешния живот обикновено сублимиран до неузнаваемост.

Ако анализираме прапроблемите на всички пациенти, ще видим, че те могат да се редуцират до една и съща тема – властта. Човекьт винаги се разболява от власт. Преди това най-често е ставало с пределна яснота, днес е изтънчено замаскирано. Но властта е и си остава винаги онова, което проваля човека. Противоположният полюс на властта е покорството. Всяко „искам”, „желая” е израз на претенцията за власт.

Една от най-честите форми на упражняване на власт в днешно време е болестта. Болестта днес гарантира на ин­дивида безкритично пространство за несъзнателни претен­ции за власт. Това е и причината, защо болните в действителност не искат да се откажат от болестта си. Наис­тина, те яростно го отричат, като казват, че са предпри­ели и направили всичко, за да бъдат отново здрави. Не ста­ва дума обаче за трупане на алибита. Разбира се, болният вярва, че иска да оздравее, но само затова, защото не е осъзнал мотивацията за боледуването си. Когато разбере, че трябва да избира между боледуване и отказ от власт, често пъти изборът много го затруднява.

Властта е равносилна на доминирането на егото. Тя е опит да не се подчиниш, а да изразиш волята си пред оста­налите. Още в Рая претенцията за власт е довела до отхапване от ябълката – да не се подчиниш на закона, а сам да разбереш какво е добро и лошо. За властта човек вина­ги е бил готов да заплати висока цена. За да получи власт, той охотно е сключвал договор с дявола и е продавал душа­та си.

Едва когато в предишни прераждания пациентът е из­живял с цялата им яснота желанията си за власт, едва то­гава той може да започне да ги разобличава тук и сега. Ед­ва когато пациентът види как няколко хиляди години непрекъснато е трупал страдания, за да си осигури власт, той бавно започва да проявява готовност да разбере учението за покорството. Този подход не е интелектуален процес, а опит, натрупан в действителността. И той предизвиква преполяризация-та у човека. Промяната на съзнанието се случва в настоящето и от това човек оздравява. Симптомите изчезват буквално от само себе си; ние фактически изобщо не сме ги лекували, защото те чисто и просто ста­ват излишни.

Реинкарнационната терапия не е бягство в миналото. Тя използва противоположния полюс минало, за да въведе пациента в настоящето. Докато миналото се изтласква и продължава несъзнателно да въздейства, човек не успява да живее напълно съзнателно тук и сега. Той непрекъснато би­ва рестимулиран от миналото и обърква времената. Едва когато е интегрирал миналото в съзнанието си, той може наистина да го остави настрана като минало и най-после да изживее настоящето с непозната досега яснота. Ние се обръщаме към миналото, защото то е незначително, а не защото го смятаме за интересно.

Цел на всеки езотеричен път е човек непрекъснато и съзнателно да бъде в настоящето. Но за да го постигне, той трябва първо да раздели и да изчисти настоящето от миналото. Реинкарнационната терапия следва хомеопатичния закон за подобието – по пътя през веригите от симп­томи болният постоянно бива конфронтиран с приличащи си ситуации, докато най-сетне открие отровата на вина­та. За него тази отрова се превръща в средство за изцеле­ние – също като в хомеопатията, той я степенува с раз­бирането си и така разрешава прапроблема си.

Реинкарнащюнната терапия не задоволява любопитст­вото към предишни животи, нито е опиум за народа, като успокоява хората с обещания за нов живот. Реинкарнационната терапия е труден път към просветление. Постоянните прераждания не са утеха, а подкана чрез развитие към съвършенство да се освободим от колелото на инкарнацията. Ние утвърждаваме земния живот дотолкова, доколкото той е необходим, за да изминем пътя на нашето разви­тие. Целта ни обаче е извън материалния свят, в онова единство, от което някога сме се отделили и към което всеки човек копнее да се върне.

 

Опит от отвъдното

Често се поставя въпросът, дали когато пътуваме през миналото, минаваме и през междинните фази, които разде­лят отделните прераждания, и какво казват пациентите за отвъдното. Знанията ни за отвъдното и за междинните фази в момента са значително по-големи отколкото преди няколко години, но в никакъв случай още не са пълни. В те­рапията се опитваме да прекосяваме само стадиите, кои­то са важни за пациента и избягваме да питаме за неща, които служат за задоволяване най-вече на собственото ни любопитство. Така че знанията ни за отвъдното са още в началния си стадий.

Даването на някакво общовалидно описание очевидно се затруднява и от това, че отвъдното не се появява в хомо­генен образ, а е също толкова диференцирано, колкото са и стадиите на развитие на човешкото съзнание. Отвъдното е астрален свят и затова е чисто ниво от образи, където формите отговарят на различните душевни съдържания. По принципа на резонанса душата на починалия стига до онова ниво от отвъдното, което отговаря на нивото на съзнание, донесено с душата. Така че всяка душа си отива в своето отвъдно, което в крайна сметка отразява във форми собственото й съзнание. Тези различни нива затруд­няват създаването на единна представа. От човека зависи дали за него отвъдното ще бъде рай или ад. Често почина­лият преживява отвъдното като пейзаж, чийто вид и нас­троение отговарят на качеството на душата му. Ето как например една пациентка описва нейното отвъдно, в което се е озовала, след като е прекарала живота си (много от­давна) като могъща и жестока владетелка:

„Умирам мъчително, бавно и самотно. Преди всичко изпитвам ужасен страх от смъртта, който ме докарва почти до лудост. Чувам голям шум и тупурдия и после виж­дам, че съм попаднала в тъмна сфера или сред някакъв гротескен пейзаж. Всичко наоколо навява страх, всичко трепе­ри от ужас. Пейзажът е дисхармоничен, заострен, ъгловат, студен и отблъскващ. Духа вятър, въздухът е изпълнен с плахи стенания. Без цел и план търся дупка или пукнатина, в която да се мушна, но не мога да открия. Цветовете съ­що са заплашителни. Има и много други същества, между тях и такива, които приличат на плъхове. Трябва да оста­на тук мъчително дълго и да търся постоянно място, къ­дето да се скрия. Най-лошото е, че не се свиква с ужаса. След много време най-после намирам една пукнатина, в ко­ято бързо се пъхвам или бивам издърпана вътре.”

Също толкова неприятни са описания на отвъдното, последвало живот, в който са доминирали власт, алчност, жестокост и липса на любов. Ако се абстрахираме от те­зи случаи, отвъдното се описва като красиво и приятно. Разказът на умиращо дете например е следният:

„Всичко постепенно става по-леко, започвам да се нося във въздуха. Вече не съм аз и все пак съм си аз. Мога да виж­дам всичко – мама, татко, жената и себе си в леглото. Из­дигам се все по-високо, до тавана на стаята, после падам надолу, съвсем близо до майка и я галя. После пак се изди­гам нагоре и виждам къщата и градината. Водят ме, някой ме води за ръка – това е баба, майката на баща ми. Много е добра с мен. Казва ми, че ще ме заведе някъде и ще ми покаже всичко. Идваме сред мека, хълмиста местност и виждам и други същества. Не си говорим, но се разбира какво казват те и те също знаят, какво говоря аз. Тук се чув­стваш много приятно и щастливо. Виждат се много меки, светли, нежни цветове, които някак си преливат един в друг.”

Описанията на отвъдното варират от пъклен ужас до прекрасни пейзажи. Съществата, които се срещат, отгова­рят на същността на мястото. Още веднъж подчертава­ме, че отвъдното не е материално ниво, а чисто психически свят, което обаче не го прави по-малко истински.

Досегашният ни опит показва, че отвъдното съответ­ства на нивото на съзнание на душата и затова всички ос­танали същества, които се срещат там, отговарят на съ­щото ниво на развитие. Има контакти с други души и съ­щества, а явно и продължаване на учебния процес. Помощ от по-високоразвити същества получава само онзи, който я измоли. След физическата смърт често пъти моментал­но стават ясни грешките, допуснати в живота. Ако не смя­таме съвсем тъмните сфери, пребиваването в отвъдното се усеща като толкова приятно, че никой повече не иска да се върне в материалния свят. Само разбирането на собст­вените грешки предизвиква желание за коригирането им и възстановяването на баланса и накрая води до убеждението, че е необходимо ново превъплъщаване.

Отвъдното е също толкова диференцирано и разнооб­разно, колкото и този свят. И понеже с умирането душа­та не става кой знае колко по-зряла или по-умна, в отвъдното глупостта и мъдростта са разпределени както и при нас, на земята – нещо, което привържениците на спиритизма често подминават. Не става въпрос за това, да подла­гаме на съмнение „истинността” на спиритическите явле­ния, а само предупреждаваме да не се кичат с ореола на непогрешимост всички изказвания, само защото идват от онзи свят? Шансът чрез спиритични медиуми да се получи съобщение от наистина по-високо духовно качество е несравнимо по-малък, отколкото да се приемат личните мнения и религиозни възгледи на разни неразвити души и дори на същества, които не са хора.

 

Прикованите кьм земята души

Тук ще засегнем темата за „прикованите към земята души” – област, за чието разбиране сред широката общес­твеност има твърде малко предпоставки, но която поради важността си не бива да бъде напълно премълчана. „Прико­вани към земята” наричаме душите, които след напускане на земното си тяло по някакви причини остават толкова силно свързани със земното, че пропускат да изминат необ­ходимия път през сферата на отвъдното. Единственият им интерес, както приживе, се отнася до земните дела, по­ради което те се опитват да се прикрепят към тялото на жив човек, за да може по този начин отново да се сдобият със собствена способност за действие.

Колкото и странно да звучи, причината за подобна при­вързаност към земята обикновено е в това, че съответни­ят човек не е възприел съзнателно собствената си смърт. Предпоставка за подобно „подминаване” на смъртта често е твърдата вяра, че със смъртта всичко свършва. Ако чо­век с такова убеждение умре внезапно, за него субективно се променят толкова малко неща, че просто не му идва наум мисълта, че е мъртъв. Единствената промяна, която усеща, е неспособност за действие; тази липса обаче бързо се компенсира, защото той се прикрепя към друго тяло и отново придобива чувството, че има пълно влияние върху случващото се на земята.

Други причини за приковаността към земята може да са груби грешки, които след смъртта си някой непременно ис­ка да поправи сам, или пък „непускането” от скърбящи близ­ки, които се опитват да привържат душата на мъртвия към себе си. При определени обстоятелства някой жив човек може да бъде обладан от душите на няколко мъртви, като понятието „обладаност” в случая не бива да се бърка с обладаност от демони или дяволи.

Прикованите към земята същества нямат лоши намере­ния. Те самите се намират в достойно за съжаление поло­жение и чакат помощ. Съществата от отвъдното обаче не могат да им помогнат, докато те не се отвърнат от зем­ното и не ги помолят за тази помощ. Така че, задача на жи­вите е да оставят душите на мира, за да им бъде оказана необходимата помощ. Затова всички първоначални религии познават ритуалите на панихидите и заупокойните молит­ви. Много впечатляващ документ е Тибетската Книга на мъртвите. Задачата на описания в нея ритуал е да съпро­вожда душите на мъртвите. Обладаността на жив човек от чужди души може да се изразява както в леки симптоми, така и в душевни заболявания. Много неща говорят за то­ва, че повечето от заболяванията, влизащи в понятието шизофрения, се характеризират с присъствието на прикова­ни към земята души. В тези случаи трябва да се лекуват прикованите души, а не пациента. Трябва да се освободят душите, което ще доведе и до освобождаване на пациента.

В началото на нашия век в продължение на повече от трийсет години американският психиатър д-р Уикленд с ус­пех е лекувал шизофрения с този метод. Работата му, коя­то не е чак толкова лесна, била възможна благодарение на една жена с голяма дарба на медиум. По време на терапев­тичните сеанси тя предоставяла тялото си на приковани­те към земята души, за да могат те да говорят и да се изразяват чрез него.

Съдържанието на терапията на душата се състои в то­ва, тя първо да бъде просветена за състоянието, в което се намира, и после да се накара да осъзнае смъртта си. Ду­шата трябва да разбере, че вече не притежава собствено тяло и че за нея земните неща вече не са важни. Тя буквал­но трябва да се завърти кръгом, за да види новия си път и помощта, която идва от отвъдното.

През последните години започнахме да трупаме собствен опит в тази област. Можем да потвърдим опита на Уикленд, но разбрахме и с колко много проблеми и опаснос­ти са свързани в началото подобни процеси. Така че предупреждаваме лаиците да не се впускат безразборно в експери­менти. Напоследък в работата си открихме възможности по време на терапията да установяваме контакт с прико­ваните към земята души дори без помощта на медиум и да им помагаме. На тази форма на терапия дадох наименова­нието „освобождаваща терапия”, защото душата се осво­бождава от нейната прикованост и поема по своя път.

Главна роля в освобождаващата терапия играят молит­вите, за които душите понякога със сълзи се молят. Тук ла­икът има големи възможности да помогне на душите – да устройва молитви и панихиди за умрелите. По-добра услуга едва ли може да им се направи. От казаното следва, че жи­вите трябва да се откажат от всичко, с което могат да привържат към себе си или отново да повикат мъртвите. Спиритистите и изследователите на записани гласове си имат работа най-вече с приковани към земята души. Но те трябва да знаят, че тези души имат нужда от помощ и в никакъв случай не са приносители на небесна мъдрост.

Ние се намираме все още в началния стадий на разра­ботките и проучванията си, но и досегашният ни опит по­казва, че включването на този проблемен кръг отваря на­пълно нови възможности за терапия и помощ.

 

Нивата на развитие на душата

Продължителността на престоя на душата в отвъдно­то е различна във всеки отделен случай. Сигурно е обаче, че разпространеното твърдение, че между отделните прераждания има интервали от няколко стотици или хиляди годи­ни, не отговаря на истината. Много неща говорят за то­ва, че в по-далечното минало е имало междинни фази от по няколкостотин години. Сега обаче инкарнациите обикновено отстоят на по-малко от десет години една от друга. Скъсяването или удължаването на срока е механизмът, кой­то направлява броя на населението. Колкото по-малка е междинната фаза, толкова повече хора живеят на земята.

В тази връзка никога не бива да забравяме, че царство­то на хората не е затворено ниво с постоянен брой души, а нещо като междинна станция. Ако сравняваме преражданията с училищ-ни класове, бихме могли да оприличим царс­твото на хората с гимназията например. Така, както пре­ди и след гимназията има и други учебни заведения, така и душата минава през различни царства, докато стигне до зрелостта да влезе в човешкото царство. Когато тя стане съвършена като човек, в безкрайната йерархия я чакат други задачи, които са извън царството на хората.

В човешката душа има спомени, които стигат до царс­твото на животните, растенията и минералите, но това не бива да се отъждествява с прераждането в тесния сми­съл на думата. Индивидуалното развитие на душата започ­ва едва с човешкото съществуване, защото в животинско­то царство душата е групова. В отделни случаи може да се стигне до „декласиране” на някой човек и той да се прероди в животно, ако като човек е нарушил толкова грубо някои основни форми на човешко поведение, че може да се изучи по-добре в царството на животните. Подобни декласирания обаче вероятно се отнасят до началото на присъствието в царството на хората и в никакъв случай не са правило.

Често пъти се задава въпросът дали в хода на преражданията се сменя полът. Макар че от опит знаем, че смя­на на пола има, все още е трудно да дадем по-точен отго­вор на този проблем, защото не сме наясно със закона, кой­то направлява промяната. След като проверихме много хипотези, в момента сме на мнение, че душата притежава твърдо определен пол и че заедно с нея съществува дуалистична душа от противоположния пол. Мнозинството от превъплъщенията имат пола, който душата е притежавала от самото начало. Инкарнации от противоположния пол се появяват само от време на време, за да се усвои определен опит или да се изпълни някоя карма. Душата често, но не винаги, среща своята дуалистична душа, защото в развити­ето си двете зависят една от друга.

Повторната среща с едни и същи хора през дълги реди­ци от прераждания със сигурност е един от най-интересни­те феномени. Любов и омраза, привличане и отблъскване са само остатъци от предишни времена. Освобождаването от кармичната вина става винаги чрез същия човек, спря­мо когото е била извършена. Често едно от най-разтърсва­щите преживявания от реинкарнационната терапия е да се види колко си приличат проблемите през всички преражда­ния, колко много хилядолетия минават, без да се променят основните модели на поведение.

В това откритие се корени част от успеха на терапи­ята. Чрез прегледа на отрязъци от време, които за наше­то съзнание изглеждат неимоверно големи, структурата на проблемите и веригите от грешки стават пределно ясни. Реинкарнационната терапия е като микроскоп, под който структурата на личността се вижда съвсем ясно до най-малките детайли.

Чрез сблъсъка с вината човек се принуждава сам да пое­ме отговорността за съдбата си, а това значи да се про­мени. Първоначално пациентът очаква промени в симпто­матиката и забравя, че това може да се случи, само ако е свързано с промяна в самия него. Чрез реинкарнационната терапия човек се научава да разбира смисъла и справедли­востта на съдбата. Той научава, че жъне онова, което е по­сял с всяко свое действие и че едновременно също сее – онова, което ще ожъне по-късно. Това познание го принуждава да живее съзнателно тук и сега. Той разбира, че е защитен в един ръководещ се от смислеността Космос и че негова единствена задача е да му служи. Тази обратна връзка с праосновата е religio – последната цел на нашата терапия, за­щото изцелението е работа на религията.

 

Религия и прераждане

Опитът ни показва, че религиозната проблематика не може да бъде изключена от психотерапията. Душата вина­ги се разболява от загуба на смисъл. Именно психично бол­ният се е докоснал до действителност, която обикновено е напълно непозната за „съвсем нормалния средностатис­тически човек”. Невротикът вече е видял „повече”, но той не може да понесе действителността – разболява се от отровата на истината.

Ако продължим да мислим хомеопатично, той може да бъде излекуван само с истината, от която се е разболял. Следователно, целта на подобен път никога не може да бъ­де връщането на пациента към онази нормалност, която му е била присъща, преди да се разболее. Напротив, след ус­пешна терапия пациентът трябва да се намира на такова разстояние от нормалността, на каквото неврозата го е отклонила от нея в обратната посока.

Когато придружаваме пациента по пътя му към индиви­дуализацията, неизбежно се сблъскваме с въпроси за смисъ­ла, Бога, спасението и така нататък. Тези теми не се взе­мат предвид от терапевтите, както често се твърди, а напротив, повечето терапевти умишлено ги подминават.

Терапията не е рамка за църковна мисия. Заниманието с religio не е равнозначно на дискусия за или против определе­но религиозно направление или вероизповедание. За съжаление, религиозното съзнание на мнозинството от хората има силно изразени инфантилни черти. Инфантилността по въпросите на религията е еднакво силна както сред против­ниците на църквата, така и сред привържениците й. И две­те групи ужасяващо рядко разбират същественото в рели­гията. Между ученията на религиите, а също и между уче­нията на църквите им има дълбоко разминаване. Винаги е било така и така ще си остане. Църковните институции са също човешко дело и са също толкова податливи на грешки, колкото и всички останали институции. Концент­рацията на власт също принадлежи към същността на ин­ституцията. Но властта е най-големият враг на всички ре­лигии.

От време на време сред човечеството се появяват истински посветени и отново обявяват истинното, неподп­равено, вечно валидно учение. Но те винаги биват преследвани и разпвани от назначените в съответното време „книжници и фарисеи”. Когато говорим за религия, винаги имаме предвид само чистото учение, а не църквите и инс­титуциите. Ако по време на терапията пациентът се на­учи да разбира съдържанието на религията, после само от него зависи дали ще се обърне към определена религия или вероизповедание или ще продължи индивидуално по пътя си. У онзи, който е разбрал религията, вече не е агресивен спря­мо грешките на човешките общности, а той често ги из­ползва и като ритуална рамка на пътя си.

На този фон трябва да се разглежда и темата „Прераж­дане и християнство”. Официалната християнска църква отрича учението за повторното превъплъщаване, с изключение на християнската общност, ориентирана към учени­ето на Рудолф Щайнер – пример за това, че християнство­то съвсем не си противоречи с учението за прераждането. Макар че е трудно да се докаже, много неща говорят, че по времето на Христос и в първите векове след него прераж­дането се е смятало за нещо съвсем естествено. Едва през 533 г. на Вселенския събор по времето на император Юс­тиниан реинкарнацията е обявена за ерес: „Проклет да е онзи, който проповядва едно измислено предишно съществу­ване на душата и нейното отвратително възстановяване.”

Твърди се, че по същото време и Светото писание е би­ло прочистено от съответните текстове. Само Ватиканската библиотека може да потвърди или отрече това пред­положение. Но все пак в Библията има няколко места, кои­то наистина не са достатъчни, за да наречем прераждането предмет на християнското учение, но недвусмислено показват, че мисълта за инкарнация е била нещо саморазбиращо се сред учениците на Христос. Така например, при всички евангелисти откриваме текстове по въпроса дали Илия се е преродил в Йоан Кръстител.

Марко (глава 8, 27): „И излезе Иисус с учениците Си по селата на Кесария Филипова. По пътя питаше учениците Си и им казваше: за кого Ме мислят човеците? Те отговориха: едни – за Йоана Кръстителя; други – за Илия, други пък – за едного от пророците.” За сравнение, Матей (глава 16, 13-16). По нататък при Матей (глава 17, стих 10) откриваме следното място: „А учениците Му Го попитаха и думаха: защо пък книжниците казват, че първом Илия тряб­ва да дойде? Иисус им отговори и рече: Илия първом ще дойде и ще уреди всичко; но казвам ви, че Илия вече дойде и го не познаха, а сториха му, каквото си искаха; тъй и Син Човеческий ще пострада от тях. Тогава учениците разбра­ха, че Той им говори за Йоана Кръстителя.” Сравни Марко (глава 9, 11); и Матей (глава 11, стих 13): „защото всички пророци и законът бяха пророкували до Йоана. И ако искате да приемете, той е Илия, който има да дойде: който има уши да слуша, нека слуша!”

Този появяващ се и в четирите Евангелия въпрос за Илия може да бъде разбран само от гледна точка на прераждането. Същото важи особено за следното място от Евангелие от Йоана (глава 9, стих 1): „И като минаваше, видя един човек, сляп по рождение. Учениците Му Го попитаха и казва­ха: Рави, кой е съгрешил, тоя или родителите му, за да се роди сляп? Иисус отговори: нито тоя е съгрешил, нито ро­дителите му, но това биде, за да се явят делата Божии вър­ху му.” Въпросът дали причината за слепотата по рождение е в собствените грехове или в греховете на родителите, неизбежно предполага приемането на предишни прераждания. Отговорът на Исус не променя нищо. Той не поставя под съмнение основателността на въпроса, а само посочва тре­ти аспект, който не се съдържа във въпроса.

Още по-многобройни и недвусмислени са изказванията на много църковни отци по темата прераждане. В книгата си „Не живеем само веднъж” К. О. Шмит е събрал много ци­тати, от които тук ще предадем няколко. Великият Ориген например пише: „Ако човек иска да узнае, защо душата един път се подчинява на доброто, а друг път на злото, трябва да търси причината в живот, който предшества сегашния. Всеки от нас бърза към съвършенството през поредица от различни животи. Ние сме задължени постоянно да водим нови и по-добри животи, било то на земята, било то в други светове. Отдаването ни на Господа, което ни пречиства от всяко зло, означава края на прераждането ни.” Други църковни отци, които изрично говорят за прераждане, са: свети Йероним, Климент Александрийски, Григорий Ниски, Руфин, свети Юстин, свети Иларион, Тертулиян, Филон, Немезий и други.

Архиепископ Луи Пазавали пише: „Аз мисля, че би било важна крачка напред, ако можеше публично да се защити мисълта за прераждането. И то за прераждането както на земята, така и в други светове, защото така ще могат да се разгадаят много загадки, които днес потискат духа и ра­зума на човека като безкрайна мъглявина.”

На всички приведени цитати и имена не бива да се гле­да като на опит да се докаже, че прераждането е състав­на част от християнското учение. Всеки може да намери достатъчно текстове и прочути авторитети в подкрепа на собственото си мнение. Не смятам, че спорът за инкарнацията трябва да се води с цитати от Библията. По-ра­зумно ми се вижда сериозното проучване, дали християнските идеи противоречат на учението за прераждането или не. Едно непреднамерено проучване няма да установи про­тиворечия. Затова отделният човек не е поставен пред из­бора, дали да остане християнин или да повярва в превъплъщението. Истинското християнство винаги е изисквало смелостта да се върви по пътя на собствената съвест, страни от установените за момента мнения. Едва ли до днес нещо се е променило. Още тогава книжниците не са принадлежали към кръга от близки приятели на Христос.

 

 

9

Всекидневният живот като ритуал

Човекът “по правило е обречен на риск”. Провалът му вреди по-малко, отколкото мнимата сигурност. Бог не иска търсене на метафизични аварийни изходи, а изпълнение на човешкото битие, от сетивното до трансцендентното.

Херберт Фриче

 

ПОНЕЖЕ СЛОЖНОТО СЛЕДВА ПРОСТОТО, и ние трябва да се опитаме да синтезираме разсъжденията си по отделните аспекти, за да видим откъде е минал нашият път. Още съвсем в началото посочихме, че езотериката е път, и че този път трябва да бъде извървян, ако искаме да стигнем до целта.

След всичките ни теоретични разсъждения отново ще изникне въпросът, какво конкретно е необходимо да пра­вим, за да не останем единствено в бездействието на наб­людението, а наистина да минем по пътя на езотериката. Който очаква в отговор готови рецепти, ще остане дълбоко разочарован; за когото обаче са достатъчни само указания, ще намери повече, отколкото може да „преработи”. Защото няма нищо, което да не е указание по пътя към целта.

В началото ние, хората, сме точно като малкото дете, което още не може да чете и затова не може и да асими­лира многото написана информация. Ние също трябва пър­во да научим буквите на действителността, за да разбе­рем, че всичко видимо е само метафора, само шифър на по-висши идеи. Този начин на четене и мислене трябва да се изучи, както четенето и писането.

Целта на настоящата книга е поне малко да ни доближи до този начин на възприемане на действителността. Неин предмет са само първите стъпки, затова от нея съз­нателно е изключено представянето на всички езотерични системи. За разбирането им и за боравенето с тях е необходим по-широк обем специализирана терминология.

Предмет на нашите разсъждения беше единствено и са­мо Съдбата – онзи партньор на всички хора, с който те са принудени да се занимават. Личната съдба е най-индивиду­алната, скроената съвсем по мярка езотерична система, която може да се намери. Затова и пътят започва с изуча­ването на собствената съдба. Целта на изучаването на съдбата не са богатството, щастието и успехът в общоприетия смисъл, а по-дълбокото разбиране на действителността, разширяването на съзнанието, срещата с онази ин­станция, която човекът нарича Бог.

Езотеричният път не обещава слава, външен блясък и почести, а работа, самота и непрестанна борба за истина­та. Пътят е тесен и каменист, но за съжаление е единст­веният, който води до тясната врата на освобождението. Опасността да се провалим или да паднем по този път е голяма; причината е, че той е стръмен. Полярността ни учи, че заедно с ползата пропорционално расте и опасност­та. С нож може да се реже хляб и да се убие човек. Ако но­жът се направи така, че с него да не може да се убива, той няма да става и за рязане на хляб. Малката батерия е бе­зопасна. Но с нея не може да се снабди с електричество цял град. Колкото по-високо се изкачваш в планината, толкова по-надалеч се вижда и толкова по-ниско можеш да паднеш. По-сигурно е да останеш долу в равнината и да пълзиш на четири крака, но и гледката ще отговаря на условията. Езо­теричният път води към най-високия връх и затова е опа­сен за живота. Спасението и провалът са толкова близки, колкото гениалността и лудостта.

Само че, като е отхапал от райската ябълка, човекът веднъж вече се е решил да тръгне по пътя на познанието и затова сега той трябва да го извърви докрай, ако иска да се върне вкъщи. Това е пътят, който е предначертал Хрис­тос и който води все по-нагоре, докато „голямото дело” бъде завършено и от дълбините просветне светлината на спасението.

Вече споменахме един от различните стадии на езотеричния път на посвещението, до който неизбежно стига всеки, потеглил по него – самотата. Самотата е законо­мерна фаза, която трябва да се премине. В Таро тя се символизира от деветата карта – „Отшелникът”. Тази само­та не зависи от външната заетост. Тя се изживява вът­решно, когато човек не е разбран от околния свят. Дълбо­ка пропаст от неразбиране, от другост зейва между човека и окръжаващата го среда. Човекът се превръща в от­шелник, ако ще и да е заобиколен от стотици хора. Със съ­щата сигурност, с която настъпва тази фаза, после на ней­но място идват други фази. Самотата също е само прехо­ден стадий, която, освен всичко друго, трябва да научи чо­века на мълчание и вслушване.

Така че, още преди да поеме по пътя, човек трябва да се раздели с всички илюзии. Твърде често истинската моти­вация за окултни занимания е желанието да се придобият сили и способности, които издигат човека над останалите и му дават власт. Но там, където – открито или прикри­то – мотивацията идва от властовия нагон, пътят неизбежно води до онзи полюс, който се нарича „черна магия”. Казано с една дума, „черната магия” е занимание, което служи за задоволяване на себичността и егоизма. Съдържанието на т. нар. „бяла магия” е да прогонва мрака, да транс­формира „оловото” в „злато”, да допринася за спасението на нашата планета, за да служи на светлината. Обаче, „само, който е станал светлина, може да раздава светлина. Само прероденият може да събужда.” (Фриче) Истинската мощ се проявява едва тогава, когато тя наистина се притежава, но вече не се използва. Всемогъществото на Хрис­тос се разкрива на кръста, когато му казват да се спаси сам, ако той е Христос, избраникът Божий” (Лука, глава 23, 35), но той не го прави. Докато човек употребява сила, той си остава неин роб и е безпомощен_.

Понеже хората не разбират това, те непрекъснато ис­кат от окултистите да доказват твърденията си и очак­ват да видят чудеса. Истинската езотерика никога не би последвала подобни очаквания. Наистина, след като й се откажат „чудесата”, обществеността стига до заключение­то, че тези неща явно не съществуват – но това е заблу­дата на онези, които са склонни към заблуда и не бива от техните проблеми да правим свои. Още изкусителят в пустинята е искал да види доказателства и не ги е получил (ср. Лука, глава 4, 1-13).

Тук още веднъж се разкрива огромната разлика между езотерика и парапсихология. Докато човек проявява любо­питство, вратите към посвещението остават затворени за него.

Ако сме се запитали за истинските си мотиви и ако със сигурност сме установили, че нито любопитството, нито властта са движещите пружини на действията ни, тогава можем да направим първите си стъпки по новата пътека. Но ето, че веднага идва следващото предупреждение: Никога не бързай! Неведнъж се случва във въодушевлението от новооткритата територия някой да се впусне да разкрива тайните на езотериката със състезателно темпо. Само че знанието и развитието не могат да се форсират произволно, те имат собствен ритъм и се изплъзват от всякакъв вид принуда.

От години не ме напуска предупреждението на Алберт Велики[2]: „Когато търсенето се превърне в мания”. За съжаление езотерични маниаци се срещат доста често. Те нена­ситно търсят все нови системи и истини, които алчно поглъщат, без да ги „смилат” и ги превръщат в дело. Пътят се превръща в екскурзия. Фанатизмът и нетолерантността в крайна сметка са характерните признаци на онези, които прибързано се опитват да принудят Бог да им се отплати. Развитието се нуждае от спокойствие, като под спокойствие не се разбира бездействие. Спокойствието идва от уве­реността, че всичко, което трябва да се случи, ще се случи, когато му дойде времето. Така както селянинът оставя се­мето да се развива спокойно в земята, така и човек тряб­ва да се научи да чака, докато времето узрее. „Бързай бав­но”, казва народната мъдрост, която и в нашата област е показател за златната среда между крайностите.

Не смятам, че най-важното е човек да търси езотерич­ни общества и обединения, или да ходи до Индия и там да се оглежда за някой гуру. Днес броят на подобни обединения постоянно нараства. Те имат различни традиции, различна големина и различни цели. Ако към тях прибавим всички малки групички и кръжоци, броят им ще стане необозрим. Така че не е възможно да се даде обща преценка за смисъла или безсмислието им. И все пак, позволете ни някои основни забележки по темата.

Всяка група има право на съществуване и в определено време може да даде на търсещия определени подтици и им­пулси. Импулсът може да е напълно независим от вътреш­ното качество на самата група. Няма нищо на този свят, което да е толкова лошо, че да не може да даде определе­на информация на онзи, който се е научил да вижда съзна­телно. Трудно може да се абсолютизира стойността на да­дена система или общност – тя по-скоро зависи от състо­янието на съзнанието на търсещия. Ако някой изпитва афинитет към дадено обединение, това е признак, че той може да има полза от неговото учение. Тогава за него въп­росното обединение става ценно.

Това остава така завинаги, обаче, само в най-редки слу­чаи. Защото от един момент ната-тък всички обединения стават инертни в развитието си, което обикновено е по-бавно от темпото на развитие на отделния човек. Идва ден, в който общността е изпълнила целта си спрямо инди­вида. Той вече е развил афинитет към по-нататъшната стъпка, към ново ниво на развитие.

Тук именно се крие опасността от всички обединения. Собственото учение, което по принуда обхваща обикновено само отрязък от действителността, се издига като един­ствената, водеща към блаженство истина. Енергиите за индивидуалното развитие се изтеглят и отиват за органи­зационна дейност, мисионерство и съперничество с инакомислещи. Системата става самоцел, вместо да освобождава от фиксации. Групата се превръща в убежище, където членовете й взаимно се доказват един на друг. Образува се едно войнство от ученици, чийто езотеричен път се изчерпва с консумирането на думите на учителя. Пътят е стиг­нал до задънена улица.

Независимо от тази обща за всички по-големи групиров­ки опасност, по качество обединенията могат да се разде­лят на три основни направления:

1. Групи за бяла магия,

2. Групи, които клонят към черна магия

3. и групи, които са толкова безобидни, че не могат да служат на нито едно от двете течения.

Ако се абстрахираме от последните, напълно безинте­ресни за езотериката групи, остава въпросът за признаци­те, по които могат да се различат белият от черният път. Понятията „бяла магия” и „черна магия” са употребе­ни само като символи на една основна полярност. Използ­ваме ги, независимо от това, дали самата група изобщо свързва себе си с понятието „магия”.

Същата полярност би могла да се опише с думите „ляв” и „десен” път. И двата пътя са полярности и това им да­ва основание за съществуване. По същата причина ние не демонизираме „левия” път – той е необходимият антагони­зъм и едва чрез него светлината на „десния” път става ис­тински видима. Индивидът е този, който пожелава да тръгне по един от двата пътя, и той е изправен пред избора, в коя посока да поеме – към тъмнината или към свет­лината. Всеки е свободен да реши сам. Но последствията от избора също всеки трябва да поеме, а съответно и да понесе, изцяло сам. „Левият” път мами с власт. Десният очаква жертвата. За много хора изборът изглежда лесен.

Но трябва да помним, че всичко е родено от светлина­та и затова трябва да се върне към светлината. Тъмнина­та е недостиг на светлина. Затова „лявата”, тъмната пъ­тека не води към същинската цел, а е само дълъг обиколен път, който в края на краищата все някога ще свърши в светлина. Не напразно във всички времена истината, знанието, спасението, просветлението са били асоциирани със светлината. А лъжата, измамата, заблудата, болестта и страданието – с тъмнината. Всеки сам трябва да реши. Но тук твърдо подчертаваме, че под езотеричен път разбира­ме светлия път, защото тъмният път в крайна сметка не е път, а негова сянка.

Има много организации и общности, които служат на тъмния път, но съвсем малко от тях го признават офици­ално. Затова, преди да влезете в дадена общност, трябва да я проверите за някои белези. Типични признаци на левия, тъмен полюс са: всички стремежи към власт, независимо дали са показно величие, мисия или други подобни; също така, всеки опит човек да бъде обвързан с организацията, така че по-късното му излизане от нея да бъде трудно или невъзможно; приемането на наркотици от всякакъв вид.

Истинската езотерика, доколкото тя изобщо се среща в организирана форма, иска само да помогне на търсещия и ще бъде на негово разположение, за да му служи дотогава, докато той се нуждае от нея и иска помощ и съвет. Истинската езотерика сочи пътя към свободата и никога не води до зависимост. Истинската езотерика трудно се поддава на организация, така че тя не бива да се търси непременно в големи организации. В края на краищата, всеки  изминава пътя сам. Ако човек се нуждае от помощ, помощта сама ще дойде при него, без да е необходимо той да я търси. За да получи помощ, достатъчно е наистина да има нужда от нея.

 

За смисъла на окултните техники

Съществуват много окултни упражнения и техники. Те се различават по ефективност и крият различни опасности. И тук е важно човек да спазва умереност, а не да използва едновременно много техники, нито да се мъчи прекалено да ускори развитието си. Стойността на повечето упражне­ния е по-скоро в това, че редовно се прави нещо определено, а не в самите упражнения. Не е толкова важно дали стоиш на главата си, задържаш дъха си или белиш картофи – за успеха е важна степента на осъзнатост.

И най-добрите и най-пазените в тайна техники могат да си останат без никакво въздействие, ако се изпълняват изо­лирано от останалото поведение – прилежно, но без да се разбира метафоричния им смисъл и поради това без да се прена­сят в живота. Още Гьоте е казал: „Каква полза от камъка на мъдростта, щом за камъка няма мъдрец?” И обратното – на всяка дейност, било то и най-простата или баналната, е възможно да се придаде смисъл, ако тя се прави осъзнато. Съзнателното микрокосмическо имитиране на макрокосмическата действител-ност е ритуал. Според мен, най-изтънченото езотерично упражнение е всекидневният живот да се издига до ритуал. Ако искаме да преодолеем полярността, първо трябва да премахнем разделението между „езотерични упражнения” и „нормален живот”. Иначе езотериката деградира до занимание през свободното време. Целта на това усилие е всяко движение, всяка дума, всяко действие да бъде издигнато до богослужение. Нима цветето в полето, което безкористно показва красивите си цветове и пръска ухание, нима то прави нещо друго, освен безспир да слави създателя си? Нима песента на птицата или шума на морето са нещо друго, а не постоянно богослужение? Само ние, хората, вярваме, че непрекъснато има­ме да правим по-важни неща и намираме основанията за на­шите действия в самите тях.

 

Езотериката и бягството от действителността

Който е издигнал ежедневния си живот до ритуал, не е застрашен от опасността за него езотериката да се пре­върне в средство за бягство от действителността. Езотериката не бива да отклонява от земния живот, тя трябва да помогне да се осветли и спаси земната сфера на съществуване. По опасен път тръгват онези, които презират всичко от областта на ниското, земното, материалното и с ужас го избягват като нещо нечисто, тъмно и мръсно, за да се обърнат към високото, небесното и чистото.

В този случай езотериката се превръща в бягство от областта, с която въпросният човек не може да се справи. За съжаление, езотериката прави силно впечатление точно на хора, които не се справят с всекидневния живот и проблемите на този материален свят. Затова и в кръговете, които се занимават с езотерика, съотношението между посветените и бягащите от действителността невротици е доста неравностойно.

Дион Фортюн много точно е формулирал проблема със следните думи: „Мистикът първо трябва да изпълни усло­вията на нивото на формите, преди да се оттегли от об­ластта на материалното. Ако прибързано тръгне по пътя на мистиката, ще попадне в царството на хаоса, а не в царството на светлината. Който по природа има склонност към мистичния път, на него му е противна дисципли­ната на формата и той е в голямо изкушение да се откаже от борбата с живота на ниво форма и да се оттегли на по-високите нива, преди да е узрял за тях. Формата е съд, който заобикаля течното съзнание, докато то се офор­ми така, че да не се разлива повече. Ако съдът се счупи по-рано, отколкото трябва, съзнанието се разпада в безформеност, както глината става на каша, ако леярската фор­ма се махне рано. Ако при мистика се появят явления на разпад, значи леярската форма е счупена прекалено рано и той трябва да се върне към дисциплината на формата, за да научи нейния урок.”

Този урок за формата може много добре да се усвои, ко­гато човек провери дали съдбата му е вървяла по правила­та на езотеричните закони. Главната цел на настоящата книга е да помогне именно за това упражнение и поради това още веднъж накратко ще нахвърляме основната струк­тура на тази мисъл.

Целта на всички усилия е да се събуди спящия и той да прогледне за действителността. Когато някой се пробуди от съня на съзнанието си и отвори очи, той открива стъп­ка по стъпка нови измерения на действителността, за които не е знаел, докато е бил спящ. Желанието да опознава действителността все по-пълно, го принуждава непрекъсна­то да разширява съзнанието си, за да асимилира все повече аспекти от нея.

Голям проблем по пътя се оказва, че действителността се явява пред съзнанието ни винаги раздвоена на полярнос­ти. Човек се озовава сред гъмжило от противоречия. А в себе си усеща дълбок копнеж по единство. Ако той иска да постигне единство, трябва да се научи да обединява мними­те противоречия, за да могат те да станат за него стъ­пала към развитието му. Самият човек изживява себе си ка­то ограничено съзнание, което нарича „Аз”, а срещу него се намира външният свят, който той усеща като „не-Аз”.

Мъдреците твърдят, че човекът е микрокосмос, който по аналогия отговаря на макрокосмоса, така че „вън” е са­мо отражение на „вътре”. Следователно самопознанието води до познание за света, познанието за света до самопознание. На този етап човек трябва да научи, че не е жерт­ва на външните обстоятелства, както е склонен да вярва, а че самият той с това, че е такъв, си е създал собстве­ния заобикалящ го свят.

Той ще се научи съзнателно да използва закона за резо­нанса, за да може, променяйки себе си, полека-лека да узрее за онова, което иска да види и преживее от външния свят. По принуда ще се примири с всичко, което е, и ще открие, че всичко, което е, е добро.

Но с примирението пред него внезапно ще се открият нови измерения, нови зависимости, скрити от погледа на онзи, който е на нож с действителността. Човекът ще от­късне поглед от хоризонталното деление на света на нива и ще открие, че тези нива са пронизани от вертикални ве­риги от принципи. Понеже всяко явление е само определен израз на някой първичен принцип, целият свят от форми на проявление изведнъж ще се превърне в аналог на по-висока­та действителност; и тогава човек ще почне да разбира какво е искал да каже Хермес Трисмегист с думите: „Оно­ва, което е долу, е същото като онова, което е горе”.

Накъдето и да погледнем, никъде няма неподвижност – всичко тече, мени се; понеже тази непрестанна промяна изглежда целенасочена, ние я наричаме развитие или еволюция. Развитието обаче може да се осъществи само чрез учебен процес. Учебният процес от своя страна е свързан с реша­ване на проблеми. Така в проблемите откриваме същинския двигател на всички развития и разбираме, че всеки проблем е само предизвикателство да го изживеем, действайки, за да го решим и освободим.

Завръщане у дома

Анонимната съдба, от чиято сляпа случайност човек се чувства застрашен, бавно разкрива пред търсещия своя вътрешен закон: Съдбата е онази инстанция, която се грижи индивидът да мине по предначертания му път. Мними­ят враг Съдба става партньор, който не позволява инертността ни да ни изхвърли от собствената ни еволюция. Колкото повече човек отказва, учейки, да разреши някакви проблеми, колкото повече се опълчва срещу съдбата си, толкова повече, ще опознае нейния негативен аспект – страданието.

Страданието е само търкането между закономерния, предначертан път и посоката, по която сме поели. Стра­данието може да стане излишно, само когато човек прави усилие все по-добре да намира собствения си път и добро­волно да върви по него. Само който се научи да се подчиня­ва на закона, няма да приема съществуването му като принуда. На пълна свобода може да се радва само онзи, който се е пригодил към реда в Космоса и сам се е сраснал със закона.

Но във всеки случай това изисква преодоляването на претенциите за власт на егото. Волята за власт е най-го­лемият враг на човека; и тя намира все по-изтънчени проявления.

Противоположният полюс на властта се нарича смире­ние или любов. На всички нива на битието само любовта може да преодолее полярността между Аза и не-Аза. Само силата на любовта наистина превръща по-ниското в по-високо, може да преобразява и с това да променя. Борбата ви­наги ражда борба, омразата омраза, натискът съпротива. В любовта се вижда, че истински силният е слабият, и смиреният – истински властващ.

От двайсет и двата аркана на Таро единайсетата карта е центърът. Тя се казва „Силата” и на нея е изобразена заобиколена с рози нежна жена, която с ръце отваря устата на страшен лъв. Тази карта символизира силата на любов­та, която не може да бъде надвита от никаква външна си­ла на света.

Който се е научил да прилага на дело огромната мощ на служенето и смирението, е направил голяма крачка по пътя си. Любовта се стреми да преодолее противоречията и да върне човека към онова единство на съзнанието, от което той се е отделил някога чрез грехопадението в рая.

Човекът, съвършен като андрогинно същество в райското единство, последвал нашепването на змията и поискал да се сдобие със знанието кое е добро и кое лошо. Той се отделил от единството и сега вече знае, кое е добро и кое лошо.

Знанието станало за него отрова, поради което той мо­же да бъде излекуван само със знание – защото „similia similibus curantur”. Човекът боледува от полярността на знанието и се надява на изцеление. Боледуването съставля­ва човешкото битие. Болестта е шансът на човека – щом е болен, той може да бъде излекуван, подлежи на лечение. Болестта е микрокосмическото грехопадение и винаги е разрив с Бога. Изцелението е помирение с Бога. Външните средства на изцелението създават само формалните усло­вия за него.

Затова болестта и страданието не са неприятни разс­тройства в живота на човека и избягването им не бива да се превръща във висша цел. Те са само подготвителният етап към освобождението и трябва да бъдат изживени и осветени, за да се открие в дълбините светлина. Ако без­личният аспект на боледуването е първичната вина, то личният му аспект наричаме карма.

Осъзнатият живот трябва да се опитва да изпълнява и отхвърля все повече от кармата, без едновременно да тру­па нова. Личният и безличният аспект на вината образуват онази повратна точка, в която болестта се превръща в изцеление.

Човек открива смисъла на живота едва когато е готов да поеме цялата отговорност за онова, което прави и кое­то му се случва. Болестта на нашето време е загубата на смисъл, която изтръгва корените ни от Космоса. Загубата на смисъл е цената, която човечеството плаща за опита да се отърве от отговорност. Знаците на времето гово­рят, че тази колективна болест се превръща в изцеление и все повече хора потеглят на път, за да си възвърнат смисъла.

Който е готов да поеме отговорността за съдбата си, вижда, че е част от закономерностите в нашия Космос и загубва всякакъв страх – защото е намерил обратната връзка с първоосновите си. Единствено тази обратна връз­ка е съдържанието на истинското religio. Човек може да разпознае целта си, само ако изхожда от знанието за про­изхода.

Целта е съвършенството.

Съвършенството е израз на единството.

Единството наричаме Бог.